— Когато искате, комисарю.
— Тази вечер свободен ли си?
— Да, да. Защо не дойдете да хапнем вкъщи? Съпругата ми ще приготви скални барбуни, както само тя умее да ги готви.
Веднага езикът на Монталбано започна да се дави в слюнка, ама каква ти слюнка, направо лигите му потекоха!
— Благодаря. Чичо, ти какво мислиш по въпроса?
— Може ли да говоря открито? Най-напред скалите не оставят следи като тези, които мъртвият има около китките и глезените си.
— Съгласен съм.
— Този човек са го удавили, след като са му завързали ръцете и краката.
— Използвайки тел, според Паскуано.
— Правилно. След това са взели трупа и са го накиснали в морската вода на някое закътано място. Когато им се е сторило, че е престоял достатъчно в саламурата, са го пуснали в морето.
— И защо е трябвало да чакат толкова дълго?
— Комисарю, искали са да изглежда, сякаш мъртвият идва някъде отдалече.
Монталбано го погледна с възхищение. И така, Чичо Албанезе, човекът от морето, не само че беше стигнал до същите изводи като Паскуано, човека на науката, и като Монталбано, човека на полицейската логика, но беше направил и голяма крачка напред.
4.
На комисаря обаче не му беше писано да усети дори и отдалече аромата на скалните барбуни, приготвени от съпругата на Чичо Албанезе. Към осем вечерта, когато вече се приготвяше да си тръгва от работа, се обади заместник-началникът на полицията Ригучо. Познаваха се от години и въпреки че си допадаха, поддържаха само служебни отношения. Достатъчно беше съвсем малко, за да ги превърнат в приятелски, но те не се решаваха на това.
— Монталбано? Извинявай, но случайно да има някого в полицейското управление, който да носи очила за късогледство с три диоптъра и на двете очи?
— Хм… — отговори комисарят. — Тук имаме двама полицаи с очила — Кузумано и Торета, но не им знам диоптрите. Защо ме питаш? За преброяването на населението, поискано от твоя любим министър, ли става дума?
Политическите идеи на Ригучо, които бяха доста близки с тези на новото правителство, бяха всеизвестни.
— Нямам време за шеги, Салво. Виж дали има някакви очила, които да ми стават, и ми ги изпрати колкото е възможно по-скоро. Моите току-що се счупиха, а аз без очила съм загубен.
— Нямаш ли резервни на работата си? — попита го Монталбано, докато викаше Фацио.
— Да, но в Монтелуза.
— Защо, ти къде си?
— Тук във Вигата, на пристанището. Обслужваме „туристите“.
Комисарят възложи задачата на Фацио.
— Ригучо? Изпратих да видят. Този път колко са „туристите“?
— Поне сто и петдесет, намират се на два наши моторни кораба. Плавали са върху две големи гемии с пробойни и са били на път да се разбият в скалите на Лампедуза. Каналджиите, доколкото разбрах, са ги изоставили в морето и са избягали с една гумена лодка. Съвсем малко им е оставало на тези клетници всички до един да се издавят. Монталба, знаеш ли какво? Не мога повече да гледам всички тези нещастници, които…
— Кажи го на твоите приятелчета от правителството.
Фацио се върна с очилата.
— Лявото стъкло е три диоптъра, а дясното — два и половина.
Монталбано предаде.
— Отлично — каза Ригучо. — Ще ми ги изпратиш ли? Корабите са на път да акостират.
Иди и разбери защо, Монталбано реши, че той лично и пирсонално, казано с речника на Катарела, ще му ги занесе. Ригучо, общо взето, беше голям джентълмен и го заслужаваше. Затова, здраве да е, ако пристигнеше с малко закъснение в дома на Чичо Албанезе.
Беше доволен, че не се намира на мястото на Ригучо. Началникът на полицията се беше споразумял с пристанищните власти, които съобщаваха направо в дирекцията на полицията в Монтелуза за всяко пристигане на емигранти. И тогава Ригучо потегляше към Вигата с процесията от реквизирани автобуси, моторни превозни средства, пълни с полицаи, линейки и джипки. И всеки път — трагедии и сърцераздирателни сцени. Трябваше да се окаже първа помощ на жените, които бяха на път да родят, на изгубените в суматохата деца, на хората, изгубили ума си или разболели се по време на безкрайните пътувания върху палубата, изложени на влагата и вятъра. Когато слизаха от кораба, свежият морски въздух не успяваше да разсее непоносимата воня, която се разнасяше от тях, но не миризмата на немити хора, а вонята на уплахата, безпокойството, страданието, отчаянието, стигнали до степен, след която следваше само надеждата за смъртта. Невъзможно беше да останеш безразличен и затова Ригучо му беше споделил, че повече не издържа.