Когато пристигна на пристанището, комисарят видя, че първият кораб беше пуснал дървеното мостче, по което да се преминава. Полицаите се бяха наредили в две редици, за да се образува нещо като коридор между тях, и така чак до първия автобус, който чакаше със запален двигател. Ригучо, който стоеше в началото на мостчето за слизане от кораба, благодари веднага на Монталбано и си сложи очилата. На комисаря му се стори, че колегата му дори не го позна, толкова беше зает да наблюдава внимателно ситуацията.
След това Ригучо даде разрешение за слизане. Първа беше една цветнокожа жена с толкова голям корем, сякаш всеки момент ще започне да ражда. Не беше в състояние да направи дори крачка. Помагаха й един моряк от кораба и друг чернокож мъж. Като стигнаха до линейката, изникна някакъв мотив за свада, тъй като черният мъж искаше да се качи заедно с нея. Морякът се опита да обясни на полицаите, че сигурно това е съпругът й, защото по време на плаването непрекъснато са били прегърнати. Но нямаше начин, просто не беше възможно. Линейката потегли с включена сирена. Тогава морякът хвана под ръка избухналия в плач негър и го придружи до автобуса, като оживено му говореше. Обзет от любопитство, комисарят се приближи. Морякът му бърбореше на диалект, изглежда, беше венецианец или някъде от този край, а цветнокожият не разбираше нищо, но въпреки това се чувстваше утешен само заради приятелското звучене на думите му.
Монталбано тъкмо беше решил да се връща към колата си, когато видя олюляваща се и криволичеща групичка, сякаш съставена от пияници, а не от четирима емигранти, които вече бяха стигнали до края на мостчето за слизане от кораба. За миг не се разбра какво се случваше. След това се видя как между краката на четиримата изникна момченце, което беше най-много на шест години. Както внезапно се беше появило, също толкова внезапно изчезна, преодолявайки за миг кордона на полицаите. Докато двама от тях се спуснаха да тичат след него, Монталбано зърна детето, което с инстинкта на подгонено животно се насочи към една не толкова осветена зона от кея, където стърчаха останките на стар силоз, обграден за по-голяма сигурност със стена. Никога не успя да проумее какво го накара да се развика:
— Спрете! Комисар Монталбано съм! Върнете се назад! Ще отида аз!
Полицаите се подчиниха.
Комисарят обаче вече беше изгубил от погледа си момченцето, но посоката, в която беше хванало, можеше да го отведе само до едно място, а това място беше затворено пространство, нещо като задънена улица между задната стена на стария силоз и оградния зид на пристанището, от която нямаше никакви други изходи за бягство. Освен всичко останало, мястото беше пълно с празни туби и бутилки, стотици счупени касетки за риба и поне два или три развалени двигателя от риболовните кораби. През този хаос беше трудно да се премине през деня, камо ли под мъждивата светлина на уличната лампа! Сигурен, че момченцето го наблюдава, привидно забави темпото и тръгна бавно с премерени стъпки, дори си запали цигара. Когато стигна до входа на този проход, се спря и каза с нисък и спокоен глас:
— Ела тук, дете, нищо няма да ти сторя.
Никакъв отговор. Наостри слух, абстрахирайки се от идващия откъм кея шум, подобен на този от прибоя, но не този на вълните, а от глъчката, плача, стенанията, богохулствата, надуването на клаксоните, сирените и свистенето на гумите. Така ясно долови лекото задъхано дишане на детенцето, което, изглежда, се беше скрило на няколко метра от него.
— Хайде, излез навън, нищо няма да ти сторя.
Долови някакво шумолене, което идваше откъм дървения сандък точно пред него. Естествено, момченцето се беше свило на кълбо зад него. Можеше да направи само един скок и да го хване, но предпочете да остане неподвижен. Миг след това видя да се показват бавно ръката, раменете, главата и гърдите му. Другата част от тялото му си оставаше прикрита зад сандъка. Детето държеше ръцете си вдигнати нагоре в позиция „предавам се“, с облещени от страх очи, но се мъчеше да не заплаче и да не показва слабост.
„От кой ли ъгъл на преизподнята идва — запита се внезапно потресеният Монталбано, — след като на тази възраст вече беше научило този ужасяващ жест на вдигнатите ръце, който със сигурност не беше виждало нито на кино, нито по телевизията?“
Отговори си съвсем набързо, защото изведнъж в главата му проблесна нещо като истинска светкавица. И вътре в нея, докато тя продължаваше, изчезнаха сандъкът, задънената уличка, пристанището, самата Вигата. Сякаш всичко се изпари и след това се появи отново, възстановено в мащабите и черно-белите нюанси на стара снимка, видяна отдавна, но направена още по-отдавна, по време на войната, преди той да се роди. На тази снимка се виждаше едно еврейско или полско момченце с вдигнати нагоре ръце, с точно същите ококорени очи и същото желание да не заплаче, докато някакъв войник беше насочил пушката си срещу него.