Комисарят усети остър бодеж в гърдите, болка, от която му спря въздухът, изплашен, притвори клепачи и пак ги отвори. И най-накрая всяко нещо се върна към нормалните си пропорции, към реалната си светлина, а момченцето вече не беше еврейче или поляче, а беше отново цветнокожото дете. Монталбано направи крачка напред, хвана го за вкочанените от студ ръце, като ги стисна между своите. Остана така, очаквайки, че поне малко от неговата топлина ще се разпръсне и по тези малки пръстчета. Едва когато усети, че започва да се успокоява, държейки го за ръка, направи първата си крачка. Момченцето го последва, доверявайки му се послушно. Неочаквано в мислите на Монталбано се върна споменът за Франсоа, малкия тунизиец, който можеше да стане негов син, както искаше Ливия. Успя навреме да спре вълнението си, дори и с цената на това да прехапе долната си устна до кръв. Емигрантите все още слизаха от кораба.
От разстояние видя доста млада жена, която като добра майка с двете дечица, хванали се за полата й, викаше неразбираеми думи, скубеше си косите, тропаше с крака по земята, дереше си блузката. Трима полицаи се опитваха да я накарат да се успокои, но не успяваха. После жената забеляза комисаря и момченцето и тогава вече нямаше никакъв начин да бъде спряна, избута с всички сили полицаите и се втурна с разперени ръце към двамата. В този момент се случиха две неща. Първото, че Монталбано усети явно как детенцето, като видя майка си, се вцепени, готово пак да избяга. Защо ли правеше така, вместо да се затича към нея? Монталбано го погледна и забеляза с удивление, че то се взираше в него, а не в майка си, с изпълнени с въпроси и отчаяние очи. Може би искаше да бъде оставено на свобода, за да избяга от нея, защото със сигурност майката щеше да го набие заради бягството му. Второто нещо, което се случи, беше, че жената, тичайки, стъпи накриво и падна на земята. Полицаите се опитаха да я изправят, но не успяха, защото тя не можеше да се помръдне, оплакваше се и докосваше лявото си коляно. И междувременно кимаше на комисаря да се приближи със сина й. Веднага щом детето се изравни с нея, тя го прегърна и го обсипа с целувки, но не беше в състояние да стои изправена. Опитваше се, но падаше отново. Тогава някой повика линейка. От колата слязоха двама парамедици. Единият, много слаб и с мустаци, се наведе над жената, докосна крака й и каза:
— Изглежда, е счупен.
Натовариха я на линейката заедно с трите й деца и потеглиха. В този момент започнаха да слизат и останалите от втория кораб, но комисарят вече беше решил да се върне в Маринела. Погледна часовника: беше почти десет, безсмислено бе изобщо да се появява в дома на Чичо Албанезе. Сбогом, скални барбуни. В този час вече те дори не го очакваха. А освен това в интерес на истината стомахът му се беше свил и апетитът му напълно беше отминал.
Веднага щом пристигна в Маринела, се обади по телефона на Чичо Албанезе. Той му каза, че дълго го чакал, но после разбрал, че едва ли ще се появи.
— Все така оставам на разположение за историята с морските течения.
— Благодаря ти, Чичо.
— Ако искате, с оглед на това, че утре няма да излизам с риболовния кораб, мога да мина сутринта през вас в полицейското управление. Ще донеса със себе си и картите.
— Съгласен съм.
Постоя доста време под душа, за да измие сцените, които беше видял и чувстваше как са попили на малки невидими частици чак в порите му. Нахлузи първите панталони, които му попаднаха пред очите, и отиде в стаята, за да си поговори с Ливия. Протегна ръка и телефонът иззвъня. Отдръпна изведнъж ръката си, все едно беше докоснал огън. Инстинктивна и неконтролируема реакция, разбира се, но доказваше, че въпреки душа мислите за онова, което беше видял на пристанищния кей, все още глождеха съзнанието му и бяха изопнали нервите му.
— Здравей, любов моя. Добре ли си?
Изведнъж изпита необходимостта да има до себе си Ливия, да я прегърне, а тя да го утеши. Но тъй като реалността беше друга, само й отговори:
— Да.