Бяха се прегърнали, почти плачейки. От този момент беше започнал пътят към голготата. През следващите дни беше изпробвал половин дузина ресторанти, гостилници, кръчми, но те не се бяха оказали по вкуса му. Да не си криви душата — не можеше да каже, че готвеха лошо, но на всички им липсваше онази неопределима особеност в ястията на Калоджеро. За известно време реши да се превърне в домошар и да се прибира да яде в Маринела вместо в гостилницата. Аделина му приготвяше по една гозба на ден, но това означаваше, че ако я изядеше на обяд, вечерта трябваше да си дояжда с кашкавал и маслини или с осолени сардини и салам; ако пък я хапнеше за вечеря, на обяд трябваше да яде кашкавал и маслини или осолени сардини и салам. Колкото по-дълго продължаваше това, толкова повече се отчайваше. Отново беше тръгнал на лов за хубава кухня. Откри един добър ресторант в околностите на нос Русело. Намираше се точно на плажа, ястията му бяха изискани и не бяха скъпи. Проблемът обаче беше, че за да отиде до него, да хапне и да се върне, му трябваха най-малко три часа, а той невинаги разполагаше с толкова време.
В този ден реши да пробва гостилницата, която му беше препоръчал Мими.
— Ти ял ли си в нея? — попита го недоверчиво Монталбано, който не хранеше никакво уважение към небцето на Ауджело.
— Аз не, но един приятел, който е по-претенциозен и от теб, ми каза само хубави неща.
Тъй като гостилницата, която се казваше „При Енцо“, се намираше във високата част на градчето, комисарят се примири, че ще трябва да отиде с колата си. Отвън биеше на очи, че салонът за хранене е от някаква вълнообразна ламаринена конструкция, а кухнята, изглежда, се намираше в съседната до нея къща. Имаше вид на временна постройка, пригодена за целта, което пък се хареса на Монталбано. Влезе и седна на една свободна маса. Шейсетгодишният мършав мъж с много светли очи, който наблюдаваше движенията на двамата келнери, се приближи и се изтъпанчи пред него, без да каже нито дума дори за поздрав. Усмихваше се.
Монталбано го погледна въпросително.
— Знаех си аз — каза човекът.
— Какво?
— Че след дългите обиколки ще дойдете тук. Очаквах го.
Очевидно в градчето се беше разнесла клюката за неговите мъки след затварянето на обичайната гостилница, която посещаваше.
— Ето ме, тук съм — отвърна му раздразнено комисарят.
Впиха поглед един в друг. Предизвикателството в стил американски уестърн беше отправено. Енцо извика един от сервитьорите.
— Подреди масата на комисар Монталбано и си отваряй очите за залата. Аз отивам в кухнята. Лично ще се погрижа за него.
Предястието, състоящо се само от варени октоподчета със зехтин и лимонов сок, имаше наситен вкус на море и веднага се разтапяше в устата. Макароните с черен сок от сепия можеха достойно да се състезават с тези на Калоджеро. А в микса от барбуни, лавраци и ципури на скара комисарят откри онзи райски вкус, който си мислеше, че е загубил завинаги. В главата му започна да звучи музика, някакъв триумфален марш. Изтегна се блажено на стола. После въздъхна дълбоко.
След дългото и опасно плаване най-накрая Одисей беше намерил своята толкова търсена Итака.
Донякъде помирен с живота, Монталбано се качи на колата си и се отправи към пристанището. Беше безсмислено да минава покрай магазинчето за ядки, защото в този час щеше да е затворено. Остави колата на кея и тръгна по него. Срещна обичайния рибар с въдица, който го поздрави, като му махна с ръка.
— Кълват ли?
— Не, дори и да им плащаш.
Стигна до скалата под фара и седна. Запали цигара и й се наслади. Когато я изпуши, я хвърли в морето. Фасът, леко поклащащ се от движението на водата, докосваше ту скалата, върху която седеше, ту съседната на нея. През главата на Монталбано премина светкавична мисъл. Ако на мястото на фаса имаше човешко тяло, това тяло, естествено, нямаше да докосва, а щеше да се блъска, макар и не стремително, в морските скали. Точно както беше казал Чичо Албанезе.
Повдигна поглед и видя в далечината колата си на кея. Забеляза, че я е оставил на същото място, на което беше спрял с цветнокожото момченце, докато емигрантите слизаха от кораба, а майка му така се втурна към тях, че чак си счупи крака. Изправи се и се върна назад. Беше го обзело желание да разбере как е завършила тази история. Със сигурност майката беше в болницата с гипсиран крак.
Влезе в кабинета си и се обади веднага на Ригучо.
— О, боже, Монталба, каква излагация само!