— Защо?
— Търсим в селищата по брега на морето. Но може ли някой да каже, че този мъж не е бил убит, в което и да е селище от вътрешността на острова, сложен в багажника на кола, докаран до някой плаж и хвърлен в морето?
— Не мисля. Обикновено тези, които ги убиват в планината или в някое селище от вътрешността, завършват изхвърлени в някой кладенец или в някоя пещера по скалистите хълмове. И така, кой ни забранява най-напред да проучим из крайморските селища?
— Горките ми крака ни го забраняват, комисарю.
Преди да отиде да си легне, се обади на Ливия. Завари я в лошо настроение, защото не беше могла да тръгне за Вигата. Благоразумно Монталбано я остави да излее мъката си, като от време на време измънкваше по едно „хм“, което му служеше като удостоверение, че я слуша внимателно. После Ливия без никаква връзка го попита:
— Какво искаше да ми кажеш?
— Аз ли?
— Хайде, Салво. Снощи ми каза, че трябва да ми разкажеш нещо, но предпочиташ да го направиш в мое присъствие. Не мога да дойда при теб, затова сега ми кажи всичко по телефона.
Монталбано прокле дългия си език. Ако Ливия беше пред него, докато й разказваше за бягството на момченцето при слизането на емигрантите от кораба, би могъл да подбере думите, тона и жестовете си, за да избегне изпадането й в меланхолия при спомена за Франсоа. И при най-малката промяна в изражението й щеше да знае как да промени посоката на разговора, така обаче… Опита да се измъкне от разговора, за да разреши проблема.
— Знаеш ли, че изобщо не си спомням какво съм искал да ти кажа.
Веднага след това си прехапа устните, защото беше направил голяма глупост. Дори и да беше на десет хиляди километра разстояние и по телефона, Ливия веднага щеше да разбере по тембъра на гласа му, че й разправя небивалици.
— Салво, дори не се опитвай. Хайде, казвай.
В десетте минути, през които говори, на Монталбано му се струваше, че върви по минирано поле. Ливия нито веднъж не го прекъсна, не направи никакъв коментар.
— … и затова колегата ми Ригучо е убеден, че това е било фамилно присъединяване, както той го нарича, с щастлив край — завърши, попивайки потта си.
Дори и щастливият край не подтикна Ливия да реагира. Комисарят се притесни.
— Ливия, там ли си още?
— Да. Размишлявам.
Тонът й беше твърд, а в гласа й нямаше никаква нотка на колебание.
— Върху какво? Няма нищо, за което да размишляваш, това е само една маловажна историйка.
— Не говори глупости. Разбрах и защо предпочиташе да го разкажеш в мое присъствие.
— Какви мисли ти минават през главата, аз не…
— Няма значение.
Монталбано не каза нищо повече.
— Разбира се, че е странно — продължи след малко Ливия.
— Кое?
— На теб нормално ли ти се струва?
— Ако не ми кажеш какво, как да ти отговоря?!
— Поведението на детето.
— Странно ли ти се стори?
— Разбира се. Защо е опитало да избяга?
— Ливия, опитай да си дадеш сметка за ситуацията! Това дете със сигурност трябва да е било обзето от паника.
— Не мисля.
— И защо?
— Защото обзетото от паника дете, ако майка му е наблизо, се вкопчва в полата й с всички сили, както ми каза, че са правели останалите две по-малки деца.
„Вярно е“ — каза си наум комисарят.
— Когато се е предало — продължи Ливия, — не се е предало на врага, който в случая си бил ти в онзи момент, но пред обстоятелствата. Дало си е ясна сметка, че няма повече пътища за бягство. Каква ти паника!
— Обясни ми — каза Монталбано. — Всъщност предполагаш, че това дете се е възползвало от ситуацията, за да избяга от майка си и братята си?
— Ако нещата стоят по начина, по който ти ми ги представи, мисля, че е точно така.
— Ама защо?
— Това не го знам. Може би не е искало да види отново баща си. Това би могло да е логичното обяснение.
— И предпочита да се впусне в приключения в непозната страна, без да знае местния език, без пукната пара, без подкрепа, без нищо? Детето беше само на около шест години.
— Салво, щеше да имаш право, ако се отнасяше за някое от нашите деца, но онези там… Те изглеждат на шест години, но жизненият им опит е вече на зрели мъже. Бързо се пораства сред глад, война, масови убийства, смърт и страх.
„Може би и това е вярно“ — каза си пак наум Монталбано.