— Ааа!
— Ще му депозирам оставката си.
— Ааа…
Ужасяваща пауза.
— Лека нощ — каза Ливия.
И затвори телефона.
7.
Събуди се на зазоряване, но остана да се излежава с отворени очи и да гледа в тавана, който бавно просветляваше в унисон с небето. Бледата виделина, която проникваше през прозореца, беше чиста и ясна, без сенките, които се получаваха, ако преминаваха облаци. Очертаваше се хубав ден. По-добре така, защото мрачното време не му помагаше. Щеше да бъде и по-твърд и непоколебим в мотивите си за оставката си пред началника на полицията. При мисълта за оставката си припомни епизод, който му се беше случил, когато вече работеше в полицията, но все още не беше във Вигата. След това си спомни и за онзи път, когато… И за онзи другия път, когато… И изведнъж комисарят разбра защо е обзет от спомени: казват, че когато някой човек е на прага на смъртта, най-важните моменти от живота му преминават пред очите му като на филмова лента. Същото ли се случваше и с него? Нима дълбоко в душата си смяташе оставката за истинска смърт? Трепна, чувайки звъна на телефона. Погледна часовника, дори не беше усетил, че вече е станало осем. Света Богородице, колко дълъг се беше оказал филмът на живота му! Надигна се и отиде да се обади.
— Добър ден, комисарю. Фацио съм. Тръгвам отново, за да продължа с онова проучване…
Беше на път да му каже да зареже всичко, но се разколеба.
— … и тъй като разбрах, че днес следобед трябва да се видите с началника на полицията, подготвил съм ви преписките, които е нужно да подпишете, както и другите документи върху бюрото ви.
— Благодаря ти, Фацио. Новини?
— Никакви, комисарю.
Тъй като трябваше да отиде в ранните следобедни часове в дирекцията на полицията и нямаше да има време да се върне в Маринела, за да се преоблече, се налагаше да се наконти предварително. Предпочете обаче да пъхне вратовръзката в джоба си и да я сложи, когато му дойде времето. Никак не му се искаше да се разхожда от ранни зори с възел на врата.
Купчината с документи върху бюрото му беше доста нестабилна. Ако Катарела влезеше, тряскайки вратата, както той си знаеше, щеше да се повтори срутването на Вавилонската кула. Монталбано подписва повече от час, без изобщо да вдигне поглед, но почувства, че има нужда малко да си почине. Реши да изпуши една цигара навън. Излезе, на тротоара напъха ръката си в джоба, за да извади цигарите и запалката. Но там ги нямаше, беше ги забравил в Маринела. За сметка на това на тяхно място беше вратовръзката, която си беше избрал — зелена на червени точки. Веднага я скри, оглеждайки се наоколо, както прави крадецът с току-що откраднатия портфейл. Боже, как тази просташка вратовръзка се беше озовала в гардероба му? Как не беше забелязал цветовете й, когато я сложи в джоба си? Върна се обратно.
— Катаре, виж дали някой може да ми даде назаем една вратовръзка — каза на път за кабинета си.
След пет минути Катарела се появи с три вратовръзки.
— Чии са?
— На Торета, комисерийо.
— Онзи същият, който услужи с очилата си на Ригучо ли?
— Да, господин комисерийо.
Избра тази, която най-малко контрастираше със сивия му костюм. След още час и половина полагане на подписи успя да приключи купчината. Започна да търси чантата, в която слагаше документите, когато отиваше на рапорт. Обърна наопаки кабинета си, ругаейки, но не успя да я намери.
— Катарела!
— На вашите заповеди, комисерийо!
— Случайно да си виждал чантата ми?
— Не, господин комисерийо.
Най-вероятно я бе занесъл в Маринела и я беше забравил там.
— Виж дали някой в полицейското управление…
— Веднага ще се погрижа, комисерийо.
Върна се с две почти нови чанти — едната черна, а другата кафява. Монталбано избра черната.
— Кой ти ги даде?
— Торета, комисерийо.
Да не би този Торета да е отворил търговски център в полицейското управление? За миг се поколеба дали да не отиде в стаята му, но след това размисли, че така или иначе, на него вече изобщо не му пука за цялата тази история. Влезе Мими Ауджело.
— Дай ми една цигара — каза Монталбано.
— Вече не пуша.
Комисарят го погледна недоумяващо.
— Докторът ли ти забрани?
— Не, сам реших.
— Разбрах. Преминал си на кока?