— Какви щуротии ми говориш?
— Не е чак такава щуротия, Мими. В наши дни създават твърде сурови и почти безмилостни закони срещу пушачите, следвайки вероятно по този начин американците, докато към кокаиновите маниаци се проявява изключителна толерантност, но така или иначе, всички се друсат — заместник-министри, политици, мениджъри… Проблемът е, че ако ти изпушиш една цигара, онзи, който е до теб, може да те обвини, че го тровиш с дима си, докато за кокаина не съществува определението „пасивен пушач“. Изглежда, кокаинът нанася по-малко социални вреди, отколкото димът. По колко писти смъркаш на ден, Мими?
— Струва ми се, че днес си обладан от кисело настроение. Изля ли душата си, та да ти олекне?
— Достатъчно.
Какво, по дяволите, се случваше? Катарела уцелваше право в десетката имената, Мими ставаше добродетелен. Всичко се променяше в този микрокосмос, какъвто беше полицейското управление, а това бяха още знаци, че е дошъл часът да си тръгне от него.
— Следобед съм на рапорт с другите колеги при началника на полицията. Поисках да се видим с него на четири очи. Ще го уведомя за оставката си. Ти си единственият, който го научава. Ако началникът я приеме веднага, още довечера ще съобщя новината пред всички.
— Прави каквото искаш! — отвърна грубо Мими, като се изправи и тръгна към вратата. Но се спря пред нея и се обърна. — Само да ти кажа, че реших да не пуша повече, защото на Беатриче и на мъничето, което трябва да се роди, може да им навреди. А що се отнася до оставката ти, може би правиш добре, като си тръгваш. Станал си темерут, загубил си чара, чувството си за хумор, пъргавината на ума и дори гаднярския си характер.
— Върви по дяволите, но преди това изпрати Катарела при мен! — изкрещя подире му комисарят.
Бяха достатъчни две секунди, за да се появи Катарела.
— На вашите заповеди, комисерийо.
— Виж дали Торета има цигари „Мултифилтър“, червен пакет, и запалка.
Катарела не изглеждаше никак учуден от искането му. Изчезна и се появи отново с цигарите и запалката. Комисарят му даде парите за тях и излезе, питайки се дали в търговски център „Торета“ би могъл да намери и чорапи, защото неговите бяха започнали да се късат.
Щом излезе на улицата, му се прииска да изпие едно кафе, направено по всички правила на изкуството. В барчето близо до полицейското управление, както винаги, телевизорът беше пуснат. Беше дванайсет и половина на обяд и тъкмо показваха „шапката“ на информационната емисия по „Телевигата“. Появи се журналистката Карла Росо, която изброи новините по важност, степенувани по ред, който беше съобразен с вкусовете на хората. Най-напред започна с хрониката на драма от ревност: осемдесетгодишен съпруг заклал шейсетгодишната си съпруга. След нея: ужасен сблъсък между ТИР и автомобил, в който пътували трима души, всичките загинали; въоръжен обир в един от филиалите на Кредитна банка в Монтелуза; пробито морско корито със стотици нелегални емигранти, забелязано в открито море; нов пиратски акт на пътя: дете от редиците на нелегалните емигранти, чието име не е било възможно да се разбере, блъснато и убито от кола, която избягала.
Монталбано си изпи кафето на спокойствие, плати, каза „довиждане“, излезе и запали цигара, но изведнъж пред него се появи телевизорът от кафенето и журналистката Карла Росо, която отваряше и затваряше безмълвно устни, защото комисарят я чуваше в съзнанието си: „Дете от редиците на нелегалните емигранти, чието име не е било възможно да се разбере…“.
Оказа се, че вече тичешком се връща, като почти не знаеше защо. Или може би знаеше защо, но не искаше да си го признае. Рационалната част от мозъка му отхвърляше това, което ирационалната в този момент заповядваше да прави останалата част от тялото му, тоест да се подчини на едно абсурдно предчувствие.
— Какво си забравихте? — попита го барманът, виждайки го да нахълтва като фурия.
Дори не му отговори. Бяха сменили канала, виждаше се логото на „Свободна мрежа“, по която излъчваха някаква комична сценка.
— Веднага превключи на „Телевигата“. Веднага! — каза комисарят с толкова студен и нисък глас, че барманът прежълтя и се втурна да го направи.
Пристигна навреме. Новината беше толкова маловажна, че дори не бе придружена с картина. Карла Росо разказваше как в ранни зори един селянин, докато отивал към нивата си, видял дете, от онези емигрантските, което било блъснато от неидентифицирана кола. Селянинът повикал помощ, но детето починало на път за болницата в Монтекиаро. След това Карла Росо с усмивка, която разполовяваше лицето й, пожела приятен обед на всички и изчезна от екрана.