Настана нещо като борба между краката на комисаря, които искаха да тича, и мозъка му, който обаче му налагаше да върви с нормални и непринудени стъпки. Очевидно стигнаха до някакъв компромис, защото Монталбано пое към полицейското управление като една от онези механични кукли, които, докато връвчицата им се развива, се движат ту тичешком, ту на забавен ход. Спря се на вратата и извика навътре.
— Мими! Мими!
— Днес, да не би да дават „Бохеми“? — осведоми се Ауджело, появявайки се.
— Слушай ме добре. Не мога да отида на рапорт при началника на полицията. Отивай ти. На бюрото ми са документите, които трябва да му покажеш.
— Какво се е случило?
— Нищо. Помоли го за извинение от мое име. Кажи му, че по личния си въпрос ще разговарям с него някой друг път.
— Какво извинение да измисля?
— Едно от тези, на които си факир, когато не идваш на работа.
— Може ли да знам къде отиваш?
— Не.
Разтревожен, Ауджело изчака на вратата, докато не го видя как тръгва.
Като се надяваше, че гумите, които бяха станали гладки като дупето на новородено, ще успеят да издържат, че резервоарът за бензина няма да се пробие окончателно, че двигателят ще издържи на скоростта и че няма да има големи задръствания, Монталбано предполагаше, че за около час и половина ще стигне до болницата в Монтекиаро.
В един момент, докато караше като луд, рискувайки да се блъсне в кола или дърво, защото никога не е бил добър шофьор, почувства, че го връхлита усещането за нелепост. На какво основание беше тръгнал да прави това? В Сицилия децата от емигрантския контингент би трябвало да са стотици. Защо подозираше, че умрялото от удара на колата дребосъче е това, което беше държал за ръка на кея преди няколко вечери? Но все пак беше убеден, че трябва да види това дете на всяка цена, за да успокои съвестта си и да отхвърли съмнението, което иначе щеше да измъчва душата му. Ако пък случайно не беше то, толкова по-добре. Това щеше да означава, че фамилното присъединяване, както казваше Ригучо, е завършило с пълен успех.
От болницата в Монтекиаро го заведоха да говори с доктор Куарантино, приятен и вежлив младеж.
— Комисарю, когато детето пристигна тук, беше вече мъртво. Мисля, че е умряло на място. Ударът е бил много, ама много силен. Толкова, че да пречупи гръбнака му.
Монталбано сякаш усети порив на леденостуден вятър.
— Казвате, че са го ударили в гърба, така ли?
— Точно така. Най-вероятно детето е стояло неподвижно на края на шосето и колата, която е идвала зад гърба му с висока скорост, е кривнала — предположи доктор Куарантино.
— Знаете ли кой го е докарал дотук?
— Да, една от нашите линейки, повикана от пътните полицаи, която е отишла веднага на местопроизшествието.
— Пътната полиция от Монтекиаро ли?
— Да.
Най-накрая се реши да зададе въпроса, който още не беше успял да изрече, защото не му достигаха силите.
— Детето тук ли е все още?
— Да, в нашата морга.
— Бих ли могъл… бих ли могъл да го видя?
— Разбира се. Елате с мен.
Преминаха по един коридор, взеха асансьора, слязоха в подземието, навлязоха в друг, доста по-мизерен от първия коридор и най-накрая докторът се спря пред една врата.
— Тук е.
Малка, студена и слабо осветена стая. Маса с два стола и метален шкаф. Метална беше дори едната стена, но в действителност се касаеше за поредица хладилни клетки, подредени като чекмеджета. Куарантино издърпа една от тях. Телцето беше покрито с чаршаф. Докторът започна деликатно да го повдига и Монталбано видя най-напред широко ококорените му очи, същите очи, с които детето го беше умолявало на кея да го остави да продължи да тича, за да избяга. Нямаше съмнение.
— Достатъчно — каза толкова слабо, че гласът му прозвуча като шумолене.
Разбра от погледа, който Куарантино му хвърли, че изражението му много се е променило.
— Познавахте ли го?
— Да.
Куарантино затвори чекмеджето.
— Може ли да тръгваме?
— Да.
Но не успя да помръдне. Краката му се бяха вдървили и отказваха да се помръднат. Въпреки студа в стаичката усети ризата си подгизнала от пот. Направи усилие, от което му се зави свят, и най-накрая се раздвижи.