И усети как го връхлита силна тъга. Комисарят имаше два изпитани начина, с които да се бори с унинието: първия — да се напъха в леглото и да се завие през глава; втория — да се натъпче с храна до пръсване. Погледна часовника, беше твърде рано да си ляга, защото, ако веднага заспеше, беше твърде възможно да се събуди към три часа сутринта и тогава наистина щеше да лудне, ако се наложеше да броди напред-назад из къщата! Не му оставаше друго, освен яденето, а и си спомни, че не беше имал време да обядва. Отиде в кухнята и отвори хладилника. Иди разбери защо, Аделина му беше приготвила рулца от месо. Никак не му беше до тях. Излезе, взе колата и отиде в гостилница „При Енцо“. След предястието — спагети с черен сок от сепия, тъгата започна да отстъпва. В края на основното ястие — хрупкави пържени калмари, унинието му, бягайки стремглаво, изчезна зад хоризонта. На връщане към Маринела почувства механизмите на зъбните колела в мозъка му смазани и подвижни, също като нови. Прибра се и седна пак на верандата.
Най-напред трябваше да признае, че Ливия беше направила правилна преценка, че държанието на детето в момента на слизане от кораба беше доста странно. Момченцето очевидно бе търсило начин да се възползва от суматохата, за да изчезне. Не беше успяло, защото той, възвишеният и много умен комисар Монталбано, му беше попречил. Ако се приемеше, че става дума за нежелано фамилно присъединяване, според мнението на Ригучо, по каква причина детето е трябвало да бъде убито по такъв жесток начин? Защото е имало навика да бяга, където и да се намира? Но по света колко са децата с различен цвят на кожата — бели, черни, жълти, които се отдалечават от дома си, следвайки въображението си? Стотици хиляди, разбира се. И затова ги наказват с отнемане на живота? Глупости. Ами тогава? Може би е било убито, защото е било палаво, отговаряло е грубо, не е слушало баща си или е отказвало да си изяде супичката? Хайде де! В сянката на това убийство становището на Ригучо направо се превръщаше в смешно. Имаше нещо друго. Детето със сигурност още от момента на тръгването си е носило върху плещите си някакво бреме, независимо от коя страна произхождаше.
Но най-добре беше да се започне от началото, без да се пренебрегват подробностите, които на пръв поглед можеха да изглеждат напълно безсмислени. Като се върви напред част по част, отрязък след отрязък, без да се натрупва много информация. Тогава да започваме. В онази вечер той седеше в кабинета си, изчаквайки да стане време да отиде в дома на Чичо Албанезе и да получи информация за морските течения, но и заради нещо друго, което никак не беше второстепенно, а именно да се наяде на аванта с барбуните на неговата съпруга. В един момент получи обаждане от заместник-началника на полицията Ригучо: намирал се на пристанището, за да посрещне сто и петдесет нелегални емигранти, счупил си очилата и молеше за очила назаем, чийто диоптър да му пасне. Той му ги беше набавил и беше решил да му ги занесе лично. Беше пристигнал на кея, където единият от двата кораба беше спуснал дървеното мостче за слизане. Най-напред беше преминала дебела бременна жена, която направо бе отведена в линейката. След това четирима емигранти, които, когато стигнаха почти до края на мостчето, бяха залитнали, защото едно дете се беше промушило между краката им. Момченцето успя да избегне полицаите и се беше затичало към стария силоз. Той се втурна след него и долови, че малчуганът се намираше на затрупаната с отпадъци задънена уличка. Детето беше разбрало, че няма как да избяга, и буквално се предаде. Беше го хванал за ръката и го беше повел към кораба. Точно тогава беше видял, че една дребна женица, с други две хванали се за полата й деца, се тръшкаше отчаяно. Веднага щом го беше зърнала с детето, жената се втурна към тях. Очевидно беше майка му. В този момент момченцето го беше погледнало (по-добре да прескочи този детайл), а майка му се спъна и падна. Полицаите се бяха опитали да й помогнат да се изправи, но не бяха успели. Някой беше повикал линейка…
Стоп! Един момент. Нека да помислим. Не, в действителност той не беше видял някой да вика линейката. Сигурен ли си, Монталбано? Да преговорим още веднъж сцената. Да, сигурен съм. Да предположим, че някой е извикал линейката. От нея бяха слезли двама лекари и единият от тях, онзи мършавият с мустаците, бе докоснал крака на жената и беше казал, че вероятно е счупен. Бяха я натоварили заедно с трите й деца в линейката, която потегли в посока Монтелуза.