— След като толкова държиш да знаеш…
И му разказа цялата история за момченцето. Мими, замислен, запази мълчание.
— Има ли нещо, което да не ти се връзва? — попита го Монталбано.
— Не, всичко ми се връзва, но само донякъде.
— Тоест?
— Ти свързваш убийството на детето и опита да избяга, който е направило при слизане от кораба. Но това може да е грешка.
— Хайде де, Мими! Защо биха го направили тогава?
— Ще ти разкажа нещо. Преди месец мой приятел замина за Ню Йорк на гости при свой познат, американец. Един ден отишли да ядат. На моя приятел му сервирали огромна пържола с картофи. Не успял да изяде всичко и го оставил в чинията. След малко сервитьорът му донесъл в плик онова, което не могъл да изяде. Приятелят ми го взел и когато излязъл от ресторанта, се приближил до група бездомници, за да им даде остатъците от храната. Но американският му приятел го спрял и му казал, че клошарите няма да го приемат. Ако наистина иска да им даде милостиня, да им остави половин долар. „Защо да не искат плика с половината пържола?“ — попитал моят приятел. А другият му казал: „Защото тук има хора, които им предлагат отровена храна, както се процедира с бездомните песове“. Разбра ли?
— Не.
— Възможно е това дете, докато си е вървяло по пътя, да е блъснато умишлено от някой проклет кучи син, който го е направил, обзет от расизъм или чисто и просто за забавление. Някой, който не е имал нищо общо с пристигането на момченцето тук.
Монталбано въздъхна тежко.
— Де да беше така! Ако нещата са се развили по този начин, щях да се чувствам по-малко виновен. Но за съжаление, си мисля, че цялата тази история си има своята прецизна логика.
Агата Милитело беше четирийсетгодишна, добре поддържана, с приятна външност, но и с очевидно предразположение към напълняване. Явно словоохотлива, тя говори почти през цялото това време от около час, което прекара с комисаря. Каза му, че в онази сутрин е била в лошо настроение заради сина си, студент в университета („Знаете ли, комисарю, имах нещастието да се влюбя на седемнайсет години в един мизерник, който веднага щом разбра, че съм бременна, ме заряза“), който искал да се прави на младоженец („Казвам им — не можете ли да изчакате? Защо бързате да се жените? Междувременно правете каквото искате, след това времето ще покаже“). Сподели също, че в болницата е пълно с кучи синове, които я използват, защото винаги е готова да се притече на помощ при всяко извънредно обаждане, тъй като има много, ама много добро сърце.
— Това е — каза изведнъж и спря.
Намираха се на къса уличка, разположена на гърба на две големи здания, по която не се виждаха врати нито на жилищни сгради, нито на магазини.
— Ама тук няма нито един вход! — каза Монталбано.
— Така е. Ние сме зад болницата, която всъщност е онова здание вдясно. Винаги минавам по тази улица, защото влизам през „Бърза помощ“, първата врата вдясно, след като се завие зад ъгъла.
— Значи, онази жена с трите деца е излязла от „Бърза помощ“, завила е вляво, тръгнала е по тази уличка и тук е била настигната от колата.
— Точно така.
— Видяхте ли дали идваше откъм „Бърза помощ“, или от обратната страна?
— Не, господине, не обърнах внимание.
— Когато спря, успяхте ли да зърнете колко души имаше в нея?
— Преди да се качи жената с децата ли?
— Да.
— Само един, този, който я караше.
— Забелязахте ли нещо особено в шофьора?
— Комисарю, как да стане? Онзи през цялото време остана да седи вътре в колата! Ааа, всъщност не беше чернокож.
— Ах, така ли? Беше като един от нас ли?
— Да, господин комисар. Ама можеш ли да различиш тунизиец от сицилианец? Веднъж ми се случи…
— Колко линейки имате? — попита я комисарят.
— Четири, ама никога не стигат. Липсват пари, за да се купи поне още една.
— Колко човека има в линейката, когато е на смяна?
— Двама. Има недостиг и на персонал. Един фелдшер и шофьорът, който му помага.
— Вие познавате ли ги?
— Разбира се, комисарю.
Искаше да я попита за много мършавия мустакат лекар, но не го направи, защото тази жена никак не си държеше езика зад зъбите. Възможно беше веднага след това да изтича при онзи в линейката и да му каже, че комисарят е питал за него.
— Ще отидем ли да изпием по едно кафе?