— Да, господин комисар. Въпреки че не трябва да прекалявам с кафетата. Представете си, един път, когато бях изпила четири едно след друго…
В полицейското управление го чакаше Фацио, нетърпелив да започне отново с издирването на неизвестния мъж, намерен мъртъв в морето. Фацио беше като кучетата — захапеше ли веднъж, не пускаше.
— Комисарю, фелдшерът от линейката се казва Гаетано Мардзила.
И спря.
— Хм? Това ли е всичко? — попита изненадано Монталбано.
— Комисарю, може ли да направим една уговорка.
— Каква уговорка?
— Оставяте ме за малко да си начеша крастата, наречена комплекс „граждански регистър“, както го наричате, а след това ще ви кажа какво съм разбрал за него.
— Готово — каза примирено комисарят.
Очите на Фацио заблестяха от удоволствие. Извади от джоба си едно листче и започна да чете.
„Гаетано Мардзила, роден в Монтелуза на 6 октомври 1960 година, син на Стефано Мардзила и Антония Диблази, жител на Монтелуза, улица «Франческо Криспи» 18. Женен за Елизабета Капучино, родена в Рибера на 14 февруари 1963 година, дъщеря на Емануеле Капучино и Еуджения Рикотили, която…“
— Спирай дотук или ще те застрелям — каза Монталбано.
— Добре, добре. Достатъчно ми е — каза удовлетворено Фацио, прибирайки листчето в джоба си.
— И така, ще поговорим ли най-накрая и за сериозни неща?
— Разбира се. Този Мардзила, откакто се е дипломирал като медицински асистент, работи в болницата. Съпругата му е получила като зестра от майка си скромен магазин за подаръчни артикули, който преди три години обаче е бил унищожен от пожар.
— Умишлен?
— Да, но не е бил застрахован. Носят се слухове, че магазинът е бил опожарен, защото на Мардзила в един момент му е омръзнало да плаща рекет. И знаете ли какво е направил?
— Фацио, въпросите от този тип ме изнервят. Не знам нищичко, ти си този, който трябва да ме информира за нещата!
— Мардзила е разбрал урока, който са му дали, и със сигурност е уредил въпроса с рекета. Чувствайки се сигурен, купил и склада до магазина, така го разширил и обновил. Казано накратко — затънал в дългове. Бизнесът му върви зле и злите езици говорят, че сега лихварите са го стиснали за гушата. В този момент клетникът е принуден отчаяно да търси наляво и надясно начини, за да изкарва пари.
— Трябва на всяка цена да говоря с този мъж. Възможно най-скоро — каза Монталбано, след като за известно време беше запазил мълчание.
— И как да го направим? Естествено, че не можем да го арестуваме! — отвърна му Фацио.
— Така де, пък и кой ти говори за арестуване? Но…
— Но?
— Ако до ушите му достигне…
— Какво?
— Нищо, мина ми една идея през главата. Знаеш ли адреса на магазина?
— Разбира се, комисарю. Улица „Палермо“ 34.
— Благодаря ти. Връщай се към твоите дълги и уморителни обиколки.
9.
След като Фацио излезе, се замисли за кратко, чак докато в съзнанието му не се изясни какво трябваше да върши. Повика Галуцо.
— Слушай, отивай в печатница „Булоне“ и поръчай да ти направят малко визитни картички.
— На мен ли? — попита го смаяно Галуцо.
— Галу, какво ти става, започваш да се държиш като Катарела ли? На мен.
— Какво да им кажа да напишат?
— Най-важното. Комисар Салво Монталбано, а отдолу: Полицейско управление — Вигата. Кажи им долу вляво да сложат нашия телефонен номер. Достатъчни са ми десетина.
— Комисарю, така и така ще ги поръчваме…
— Да не искаш да си направя хиляда? За да си облепя с тях стените на тоалетната ли? Десетина са достатъчни и предостатъчни. Искам да са на бюрото ми до четири следобед. Да не чувам оправдания. Тичай, преди да са затворили.
Беше време за ядене, хората трябваше да са си у дома, затова си заслужаваше да се опита.
— Алууу? Кой гъргори? — каза женски глас, който сякаш идваше от Буркина Фасо.
— Комисар Монталбано съм. Там ли е госпожа Ингрид?
— Ти чака.
Вече беше станало традиция, когато се обаждаше на Ингрид, винаги да му отговаря някоя домашна помощница, пристигнала от неоткриваеми дори на географската карта ширини.
— Здравей, Салво. Какво става?
— Имам нужда от помощта ти. Свободна ли си днес следобед?