— Да, имам ангажимент чак към шест часа.
— Напълно ме устройва. Ще може ли да се видим в Монтелуза пред кафене „Витория“ в четири и половина?
— Разбира се. До скоро.
Като се прибра вкъщи, в печката намери крехки и апетитни макарони на фурна (не му идваха наум прилагателните, с които да ги опише по-добре). Изяде ги с наслада. После се преоблече, сложи си двуреден сив костюм, бледосиня риза и червена вратовръзка. Видът му трябваше да бъде нещо средно между този на денди и на загадъчен тип. След това поседна пак на верандата, изпи си кафето, изпушвайки една цигара.
Преди да излезе, потърси зеленикавата си тиролска шапка, която на практика никога не беше използвал. Взе си и очилата със стъкла без диоптър, които веднъж му бяха трябвали, но не си спомняше защо. В четири часа се върна в полицейското управление и намери върху бюрото си кутийката с визитните картички. Взе три и ги сложи в портфейла си. Пак излезе, отвори багажника на колата си, където държеше един шлифер в стил Хъмфри Богарт, облече го, сложи си шапката и очилата и потегли.
Като го видя да се появява дегизиран по този начин, Ингрид избухна в такъв смях, че най-напред й потекоха сълзи, а после беше принудена да влезе в кафенето и да се затвори в тоалетната. Но като излезе от бара, прихна отново да се смее.
Монталбано придоби сериозно изражение:
— Качвай се, че нямам време за губене.
Ингрид се подчини, но явно правеше огромни усилия, за да потисне хиленето си.
— Знаеш ли магазина за подаръци, който се намира на улица „Палермо“ №34?
— Не. Защо?
— Защото трябва да отидем точно там.
— И какво ще правим там?
— Да изберем подарък за наша приятелка, която се омъжва. И внимавай, защото трябва да ме наричаш Емилио.
Ингрид изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира. Смехът й прозвуча като тътен. Хвана се с две ръце за главата. Не се разбираше дали се смее, или плаче.
— Добре, ще те закарам у вас — каза раздразнено комисарят.
— Не, не, хайде пък ти, изчакай за момент. — Издуха си два пъти носа и избърса сълзите си. — Кажи ми какво трябва да направя, Емилио.
Монталбано й обясни.
На табелата на магазина се четеше: Капучино, изписано с големи букви, а отдолу с по-дребен шрифт: сребро, подаръци, сватбени артикули. На безспорно елегантните витрини бяха изложени лъскави, но кичозни предмети. Монталбано се опита да отвори вратата, но беше заключена. Очевидно заради страх от обири. Натисна бутона и някой я отвори отвътре. В магазина имаше само една четирийсетгодишна дребничка и добре облечена жена, видимо изнервена, защото беше заела доста отбранителна позиция.
— Добър ден — каза им, без дори да направи опит за дежурната усмивка за „добре дошли“ към клиентите си. — Какво желаете?
Монталбано се досети, че това не е продавачката, а лично госпожа Капучино.
— Добър ден — отговори Ингрид. — Една наша приятелка ще се омъжва скоро, затова аз и Емилио бихме искали да й подарим сребърен поднос. Може ли да ми покажете няколко?
— Разбира се — каза госпожа Капучино.
И започна да сваля от етажерките сребърните подноси, един от друг по-отвратителни, и да ги оставя върху щанда. Междувременно Монталбано се оглеждаше наоколо с „очевидно подозрително изражение“, както пишат по вестниците и в полицейските сводки. Най-накрая Ингрид го повика.
— Ела, Емилио.
Монталбано се приближи и Ингрид му показа два подноса.
— Не мога да избера между тези двата. На теб кой ти харесва?
Докато се преструваше, че се колебае, комисарят забеляза, че госпожа Капучино, веднага щом й се отвореше възможност, го поглеждаше изпод око. Може би, както той си мислеше, го беше разпознала.
— Хайде, Емилио, решавай — подтикна го Ингрид.
Най-накрая Монталбано направи своя избор. Докато госпожа Капучино опаковаше подноса, Ингрид изтърси една гениална мисъл:
— Емилио, виж колко е хубав този бокал! Няма ли да стои добре в нашата къща?
Монталбано я изпепели с поглед и измърмори нещо, което не се разбра.
— Хайде, Емилио, купи ми го. Много ми харесва! — настояваше Ингрид с искрящи очи заради шегата, която си правеше с него.
— Ще го вземете ли? — попита госпожа Капучино.
— Някой друг път — отвърна решително комисарят.
Тогава госпожа Капучино се отмести към касата, за да им пусне касова бележка. Монталбано извади портфейла от задния джоб на панталоните си, но той се отвори и се изсипа цялото му съдържание. Комисарят се наведе да събере парите, служебната си карта и всякакви други карти. После се изправи и побутна с крак към основата на шкафчето, върху което беше поставен касовият апарат, една от трите си визитни картички, която нарочно беше оставил на пода. Сценката беше изиграна отлично. Излязоха.