— Наистина си много лош, Емилио, след като не ми купи онзи бокал! — каза, преструвайки се на ядосана, Ингрид веднага щом се качиха в колата. А после, променяйки тона си, го попита: — Добре ли се справих?
— Много добре.
— А с подноса какво ще правим?
— Задръж го.
— И само с това ли мислиш, че ще ти се размине? Тази вечер отиваме на ресторант. Ще те заведа на едно място, където готвят превъзходно риба.
Моментът не беше подходящ. Монталбано беше сигурен, че театърът, който разиграха, щеше да даде неочаквани резултати, затова беше по-добре да си остане в полицейското управление.
— Може ли да го направим утре вечер?
— Съгласна съм.
— Ах, комисерийо, комисерийо! — оплака се Катарела веднага щом Монталбано влезе в полицейското управление.
— Какво има?
— Прегледах целия архив, комисерийо. Повредих си зрението, очите ми изтекоха. Няма друг, който да прилича и да мяза на плуващия мъртвец. Единственият беше Ерера. Комисерийо, не е ли възможна възможността евентуално да е Ерера?
— Катаре, но как, след като от Козенца ни казаха, че Ерера е мъртъв и погребан?
— Добре, де, комисерийо, не е ли възможно мъртвият да се е превърнал в жив, но после отново да е умрял, превръщайки се в плувец?
— Катаре, искаш да получа главоболие ли?
— Комисерийо, в никакъв случай! Какво да правя с тези фотографии?
— Остави ги върху бюрото ми. След това ще ги дадем на Фацио.
След един-два часа напразно чакане започна неудържимо да му се спи. Намести се между преписките, кръстоса ръцете си върху бюрото, положи глава върху тях и на мига заспа. Толкова дълбоко, че когато телефонът иззвъня и той отвори очи, за известно време не можеше да осъзнае къде се намира.
— Ало, комисерийо. Има един, който иска да говори с вас лично и пирсонално.
— Кой е?
— Това е проблемът, комисерийо. Той казва, че не иска да си каже името.
— Прехвърли ми го.
— Монталбано съм. Кой се обажда?
— Комисарю, днес следобед сте идвали с една госпожа в магазина на съпругата ми.
— Аз?!
— Да, господине, вие.
— Извинете, но искате ли да ми кажете как се казвате?
— Не.
— Е, тогава дочуване.
И затвори телефона. Този ход беше опасен, възможно бе Мардзила да е изразходвал целия си кураж и да не намери повече сили за ново обаждане. Но той така здраво беше захапал стръвта, която му беше подхвърлил комисарят, че веднага пак се обади.
— Комисарю, извинете ме за преди малко. Ама и вие се опитайте да ме разберете. Идвали сте в магазина на съпругата ми и тя веднага ви е разпознала. Били сте обаче с променен външен вид и са ви наричали Емилио. Освен това жена ми е намерила и ваша визитна картичка, която е изпаднала от портфейла ви. Признавате ли, че има за какво да сме изнервени?
— Защо?
— Защото е ясно, че разследвате нещо, свързано с мен.
— Ако това е проблемът, бъдете спокоен. Предварителните разследвания са приключили.
— Казахте, че мога да бъда спокоен ли?
— Разбира се. Поне тази нощ.
Усети как Мардзила внезапно спря да диша.
— Какво… какво означава това?
— Че от утре преминавам към втората фаза. Оперативната.
— И… тоест?
— Знаете как протичат тези неща, нали? Арести, задържания, разпити, заместник-прокурори, журналисти…
— Но аз нямам нищо общо с тази история!
— С коя история, извинете?
— Но… но… но… не знам… историята, която… Тогава защо сте идвали в магазина?
— Ах, за това ли? За да купя сватбен подарък.
— Защо са ви наричали Емилио?
— На госпожата, която ме придружаваше, й харесва да ме нарича така. Слушайте, Мардзила, късно е. Време е да се прибирам вкъщи в Маринела. Ще се видим утре.
И затвори. По-гаднярски номер от този не можеше да му предложи, нали? Беше готов да заложи тестисите си, че най-много след час Мардзила щеше да почука на вратата му. Лесно можеше да се сдобие с адреса, поглеждайки в телефонния указател. Както подозираше, фелдшерът беше затънал до гуша в историята, която се беше случила по време на слизането на емигрантите от кораба. Някой, изглежда, му беше наредил да направи така, че жената с трите дечица да бъде натоварена в линейката и след това оставена на входа на „Бърза помощ“. И той се беше подчинил.