Качи се на колата си и потегли, като остави всичките й прозорци отворени. Имаше нужда да усети върху лицето си хубавия здравословен въздух, идващ откъм нощното море.
Само час по-късно, както безпогрешно беше предвидил, една кола спря на площадката пред дома му, някой затръшна вратата й с трясък и после натисна звънеца. Монталбано отиде да отвори. Беше Мардзила, но различен от човека, когото видя на паркинга в болницата. Брадясал, с вид на болен.
— Извинете ме, ако…
— Очаквах ви. Заповядайте.
Монталбано беше решил да смени тактиката и Мардзила изглеждаше смаян от гостоприемството му. Влезе несигурно и вместо да седне, по-скоро се строполи на стола, който комисарят му предложи.
— Ще говоря аз — каза Монталбано. — Така ще загубим по-малко време.
Мъжът кимна по-скоро примиренчески.
— Миналата вечер на пристанището предварително сте знаели, че една емигрантка с три деца, слизайки от кораба, ще се престори, че пада, наранявайки крака си. Задачата ви е била да стоите там с готовата линейка, стараейки се да не ви приклещят с друга работа, и след това да се приближите, да установите счупване на крака преди пристигането на дежурния лекар, да натоварите жената и трите й деца, а после да потеглите в посока Монтелуза. Така ли е? Отговорете само с „да“ или „не“.
Мардзила успя да проговори едва след като преглътна и облиза с език устните си.
— Да.
— Добре. Като сте стигнали в болницата „Сан Грегорио“, трябвало е да оставите жената и децата пред вратата на „Бърза помощ“, без да ги придружите вътре. Така сте и направили. Късметът е бил на ваша страна, защото са ви повикали спешно в Скролити, което оправдава и начина ви на действие. Отговорете.
— Да.
— Шофьорът на линейката съучастник ли ви е?
— Да. Всеки път му давам по сто евро.
— Колко пъти сте го правили?
— Два пъти.
— И двата пъти ли с възрастните имаше и деца?
Мардзила преглътна два или три пъти, преди да отговори.
— Да.
— Къде седите по време на тези пътувания?
— Зависи. До шофьора или отзад с онези, които транспортираме.
— Къде бяхте по време на пътуването, което ме интересува?
— За известно време отпред.
— А след това минахте отзад ли?
Мардзила се потеше от затруднение.
— Да.
— Защо?
— Бих искал малко вода.
— Не.
Мардзила го погледна уплашено.
— Ако не искате да ми го кажете вие, ще ви го кажа аз. Били сте принуден да се преместите отзад, защото едно от децата, най-голямото от всички, шестгодишното, е искало да слезе на всяка цена и да бъде пуснато на свобода. Така ли е?
Мардзила кимна утвърдително с глава.
— Тогава какво направихте?
Медицинският работник каза нещо с толкова нисък глас, че комисарят по-скоро го предугади, отколкото да го разбере.
— Инжекция? Сънотворно?
— Не. Успокоително.
— А кой държеше детенцето?
— Майка му. Или каквато там беше.
— А другите деца?
— Плачеха.
— Може би и малчуганът, на когото правехте инжекция?
— Не, той не.
— Какво правеше?
— Хапеше устните си до кръв.
Монталбано се изправи бавно, усещаше тръпки по целите си крака.
— Погледнете ме, ако обичате.
Докторът повдигна глава и се взря в него. Първият плесник по лявата му буза беше толкова силен, че главата му се завъртя, а вторият дойде, щом тя се върна в изходната си позиция, уцелвайки го толкова жестоко в носа, че от него започна да шурти кръв. Мъжът дори не се опита да се избърше, остави кръвта да тече по ризата и сакото му. Монталбано отново седна.
— Цапате ми пода. Банята е в дъното вдясно. Отидете да се измиете. От другата страна е кухнята, отворете хладилника, в него би трябвало да има лед. Впрочем, освен че сте мъчител на деца, сте и здравен работник, така че би трябвало да знаете какво да правите.