През цялото време, докато мъжът се суетеше между банята и кухнята, Монталбано се насили да не мисли за сцената, за която Мардзила току-що му беше разказал, за целия този ад в малкото пространство на линейката, за уплахата в онези облещени пред насилието очи…
Той обаче беше този, който хвана за ръка онова създание и го отведе към ужаса. Не можеше да си го прости, беше ненужно да си повтаря как дори е вярвал, че действа в името на неговото добро, но ако искаше да продължи с разпита, не трябваше да мисли, не трябваше да се оставя да го надвива яростта. Мардзила се върна. Беше направил от носната си кърпа нещо като торбичка за лед и я държеше с едната си ръка върху носа, а главата му беше леко наклонена назад. Седна пред комисаря, без да каже нито гък.
— А сега ще ви кажа и защо толкова сте се изплашили, когато дойдох в магазина. Ти…
Мардзила се стресна. Рязкото преминаване от „вие“ на „ти“ му прозвуча като пистолетен изстрел.
— … ти си разбрал, че момченцето, онова, на което си направил инжекцията, е трябвало да бъде убито, както се прави с диво животно. Така ли е?
— Да.
— И затова си се изплашил. Защото, да, ти си престъпник кокошкар, мизерник, лайно, но нямаш куража да бъдеш съучастник в убийство. По-късно ще ми кажеш как си разбрал, че детенцето, с което си имал работа, е същото, което са убили с автомобила. Сега говори ти. Ще те улесня: знам, че си затънал в дългове и имаш нужда от пари, и то много пари, за да се издължиш на лихварите. Продължавай.
Мардзила започна да разказва. Двата шамара, получени от комисаря, изглежда, го бяха зашеметили, но може би бяха успокоили възбудата му.
— Когато банките не искаха повече да ми дават заеми, за да не загубя всичко, разпитах тук-там към кого мога да се обърна, за да ми помогне. Дадоха ми едно име и отидох при него. Така започна разрухата ми, по-лоша дори от банкрута. Онзи ми даде пари назаем, но с лихва, която дори ме е срам да кажа каква е. Карах така известно време, но от един момент нататък повече не можех да продължавам. Тогава онзи господин ми направи предложение, случи се преди месец-два.
— Кажи ми името му.
Мардзила поклати все още наклонената си назад глава.
— Страх ме е, комисарю. Способен е да убие мен и съпругата ми.
— Добре, продължавай тогава. Какво предложение ти направи?
— Каза ми, че има нужда да се включа в подпомагането на няколко емигрантски семейства, за да се съберат тук у нас. Случаят беше следният: съпрузите си намерили работа, но като нелегални емигранти не можели да извикат при себе си съпругите и децата си. В замяна на моята помощ щял да ми опрости част от лихвата.
— Някакъв твърд процент ли?
— Не, комисарю. Трябваше всеки път да се договаряме.
— Как те предупреждаваше?
— Обаждаше ми се предния ден преди пристигането на кораба. Описваше ми онзи, който щеше да разиграе сценка, за да се разбере, че трябва да бъде натоварен в линейката. Първия път всичко мина гладко, беше една старица с две деца. Втория път обаче се случи това, което ви разказах, най-голямото дете се разбунтува.
Мардзила спря да говори и въздъхна дълбоко.
— Трябва да ми повярвате, комисарю. Не можах да спя. Пред очите ми все беше картината с жената, която го държеше, аз със спринцовката и другите дечица, които плачеха, не можах да мигна. На другата сутрин, беше към десет часа, отидох да се срещна с онзи господин, за да договорим процента за опрощаване на част от лихвата. Той обаче ми каза, че този път няма да ми приспадне нищо, защото работата не била свършена добре и имало развалена стока. Точно така ми каза. Отпрати ме, като ми даде да разбера, че на хоризонта се задава друга вълна от емигранти. Върнах се вкъщи унизен. След това чух по новините за някакво емигрантско детенце, което било убито от пътен пират. Едва тогава разбрах какво вероятно е искал да каже онзи господин, натъртвайки, че стоката е развалена. После дойдохте в магазина, а преди това вече бяхте разпитвали в болницата… всъщност бях повече от убеден, че трябва на всяка цена да изляза от играта.
Монталбано се изправи и излезе на верандата. Шумът от морето едва-едва се чуваше, беше като дишането на дете. Постоя малко, но после се върна вътре и пак седна.
— Слушай. Не искаш ли да ми кажеш името на онзи, така да се каже, господин…
— Не е защото не искам, но просто не мога! — почти изкрещя фелдшерът.
— Добре, успокой се, не се тръшкай, иначе отново ще ти шурне кръв от носа. Да направим една уговорка.