— Катаре, Мардзила обади ли се?
— Не, господин комисерийо. Той не тилифонира, тилифонира обаче Пилат Понтийски.
— Какво каза?
— Каза, че утре няма да успее да хване аероплана, но вдругиден следобед ще дойде тук.
Влезе в кабинета си и преди още да бе седнал, незабавно проведе телефонен разговор. Искаше да провери дали е възможно да направи нещото, което му мина през ума малко преди това, докато паркираше пред полицейското управление.
— Госпожа Албанезе? Добър вечер, как сте? Комисар Монталбано се обажда. Можете ли да ми кажете в колко часа се връща с риболовния си кораб съпругът ви? Ааа, днес не е излизал. Вкъщи ли е? Може ли да ми го дадете? Чичо, как така си вкъщи? Хванал те е грип? Сега как си? Вече ти мина? Добре, радвам се. Слушай, исках да те питам нещо… Какво казваш? Защо не дойда у вас на вечеря, така ще си поговорим на живо? Наистина не бих искал да злоупотребявам и да досаждам на съпругата ти… Какво каза? Макарони с прясна извара? А за основно — пържени дребни рибки? Най-много до половин час съм у вас.
Докато траеше вечерята, не проговори. От време на време Чичо Албанезе дръзваше да му зададе въпроса:
— Какво искахте да ме питате, комисарю?
Но Монталбано дори не му отговаряше, завърташе показалеца на лявата си ръка, правейки жест, който означаваше: „после, после“. Защото или устата му беше пълна, или пък не искаше да я отвори от страх, че проникналият в нея въздух щеше да отнесе вкуса на храната, ревниво пазен между езика и небцето му.
Когато дойде кафето, реши да поговорят за онова, което го интересуваше, но едва след като изказа комплиментите си на съпругата на Албанезе за нейната кухня.
— Ти, Чичо, имаше право. Мъртвият е бил видян преди около три месеца в Спигонела. Изглежда, нещата са се развили точно както ти каза: убили са го и са го изхвърлили във водите на Спигонела или околностите. Всички го твърдят и е вярно, ти наистина си много вещ в работата си.
Чичо Албанезе издържа похвалите му като нещо заслужено, без да каже дума.
— И с какво бих могъл отново да съм ви полезен? — ограничи се да му зададе само този въпрос.
Монталбано му каза. Албанезе се замисли за кратко, след това се обърна към съпругата си.
— Знаеш ли дали Танино е в Монтелуза, или е в Палермо?
— Тази сутрин сестра ми ми каза, че си е тук.
Преди да се обади в Монтелуза, Албанезе се почувства задължен да му обясни.
— Танино е син на сестрата на жена ми. Учи право в Палермо. Баща му има къщурка в Триказе и Танино често ходи в нея. Има гумена лодка и обича да се гмурка.
Телефонният разговор не продължи повече от пет минути.
— Утре сутринта в осем Танино ще ви чака. Сега ще ви обясня как да стигнете дотам.
— Фацио? Извини ме за безпокойството по това време. Струва ми се, че вчера видях един от нашите с малка видеокамера, който…
— Да, господин комисар. Торизи. Току-що си я беше купил, продаде му я Торета.
Ама че работа! Торета, изглежда, беше преместил базара от Занзибар в полицейското управление на Вигата!
— Веднага ми изпрати Торизи с видеокамерата и всичко, което й е необходимо, за да работи.
11.
Когато отвори капаците на прозорците, изпита радост. Утринта се разкриваше пред него щастлива заради това, което беше, а именно — изпълнена със светлина и цветове. Монталбано дори се опита да запее под душа, което рядко му се случваше, но тъй като пееше леко фалшиво, се ограничи да си мрънка под носа само някакъв мотив от песента. Не закъсняваше, но си даде сметка, че правеше нещата бързешком, тъй като беше нетърпелив да напусне Маринела, за да потегли към Триказе. В колата се усети, че шофира твърде бързо. На кръстовището Спигонела — Триказе зави наляво и след обичайния завой се изравни с купчината чакъл. Букетчето с цветята вече го нямаше, а работник с лопата пълнеше количката си с чакъл. Малко по-напред други двама извършваха ремонтни дейности по пътя. Всичко от малкото, което напомняше за смъртта и живота на детенцето, беше изчезнало и в този час телцето му трябваше вече да е погребано анонимно в гробището на Монтекиаро. Като пристигна в Триказе, проследи внимателно онова, което му беше казал Чичо Албанезе, и вече почти на брега се озова пред жълта къщурка. На вратата стоеше двайсетгодишен младеж с къси панталони, боси крака и симпатично изражение. Недалеч от него се поклащаше гумена лодка. Стиснаха си ръцете. Танино огледа с нескрито любопитство комисаря, който едва в този момент си даде сметка, че се е появил пред него като истински турист — освен че в ръцете си държеше видеокамерата, носеше и преметнат през гърдите си бинокъл.