— Може ли да тръгваме? — попита го младежът.
— Първо бих искал да се съблека.
— Заповядайте.
Влезе в къщурката и излезе оттам по бански. Танино заключи вратата и двамата се качиха на гумената лодка. Едва тогава младежът го попита:
— Къде трябва да отидем?
— Чичо ти не ти ли обясни?
— Каза ми само да съм на разположение.
— Искам да направя снимки по крайбрежието на Спигонела. Но не трябва да ни видят.
— Комисарю, кой трябва да не ни вижда? В Спигонела в този момент няма жива душа!
— Направи както ти казвам.
След по-малко от половин час, откакто се движеха на бързи обороти, Танино намали.
— Онези вили там долу са първите от Спигонела. Тази скорост устройва ли ви?
— Напълно.
— Да се доближа ли още малко?
— Не.
Монталбано взе в ръце видеокамерата, но с ужас установи, че не знае как да я използва. Указанията, които предната вечер му даде Торизи, се бяха превърнали в безформена каша в мозъка му.
— Света майко! Всичко забравих! — простена.
— Искате ли аз да го направя? Вкъщи имам същата и знам как да я използвам.
Размениха си местата, комисарят застана на кормилото. С едната ръка държеше кормилото, а с другата бинокъла пред очите си.
— Тук Спигонела свършва — каза в един момент Танино, обръщайки се да погледне комисаря.
Монталбано не му отговори, изглеждаше погълнат от някаква мисъл. Бинокълът висеше на гърдите му.
— Комисарю?
— Да?
— Сега какво ще правим?
— Ще се върнем назад. Ако е възможно, да сме малко по-близо до брега и да не се движим толкова бързо.
— Възможно е.
— И още нещо: когато се изравним с вилата с голямата тераса, можеш ли да заснемеш в близък план онези скали, наподобяващи кекури, които са отдолу?
Направиха отново същата разходка с лодка и оставиха Спигонела зад гърбовете си.
— А сега?
— Сигурен ли си, че заснемането се е получило добре?
— Главата си залагам.
— Добре, тогава да се връщаме. Знаеш ли чия е вилата с терасата?
— Да, господине. Построена е за един американец, когато аз все още не съм се бил родил.
— Американец?!
— Не се изразих добре, син на емигранти от Монтелуза. В началото е идвал няколко пъти, поне така са ми казвали. После никой повече не го е виждал. Носеше се слух, че са го арестували.
— Нашите ли?
— Не, господине, в Америка. Заради контрабанда.
— Наркотици?
— И цигари. Говори се, че е имало някакъв период, в който американецът е управлявал оттук трафика в Средиземноморието.
— Виждал ли си отблизо рифа, който е отпред?
— Комисарю, тук никой не си пъха гагата, където не му е работа.
— Напоследък вилата била ли е обитаема?
— Доскоро не. Но миналата година — да.
— Значи я дават под наем?
— Очевидно.
— Агенция ли се занимава с това?
— Комисарю, не знам нищо. Ако искате, мога да се поинтересувам.
— Не, благодаря, вече достатъчно те обезпокоих.
Пристигна на площада на Монтекиаро, когато общинският часовник удари единайсет и половина. Спря, слезе и се запъти към една стъклена врата, над която се виждаше табела с надпис „Агенция за недвижими имоти“. Вътре седеше грациозно и любезно момиче.
— Не, ние не се занимаваме с отдаването под наем на тази вила, за която ми говорите.
— А знаете ли кой се занимава?
— Не. Но, вижте, обикновено собствениците на тези луксозни вили, поне по нашия край, не се обръщат към агенция.