— Тогава как действат?
— Знаете ли, това са богати хора, които се познават помежду си… разпространяват информацията в своите среди…
„Може би престъпниците пускат информацията из техните среди“ — помисли си комисарят.
Междувременно момичето упорито се взираше в бинокъла и видеокамерата му.
— Турист ли сте?
— Как отгатнахте? — попита я Монталбано.
Морската разходка беше изострила апетита му. Усещаше как гладът бушува в него като пълноводна река. Ако се запътеше към гостилницата „При Енцо“, щеше да отиде на сигурно място, но в действителност трябваше да поеме риск и да отвори хладилника или фурната в дома си в Маринела, защото се налагаше да види веднага заснетия материал. Щом пристигна вкъщи, се втурна развълнуван, за да види какво беше хрумнало на Аделина да му приготви. Във фурната намери колкото неочакван, толкова жадуван заек по ловджийски. Докато го притопляше, грабна телефона.
— Торизи? Монталбано се обажда.
— Благополучно ли мина всичко, комисарю?
— Струва ми се, че да. Можеш ли да прескочиш до мен след около час?
Когато човек яде сам, се отпуска да прави неща, които никога не би дръзнал да стори в компания. Някой сяда на масата по гащи, друг яде легнал или седнал пред телевизора. Комисарят пък често и с удоволствие се хранеше с ръце. Така направи и със заека по ловджийски. После му се наложи да стои половин час с ръце под чешмата, опитвайки се да измие мазнината и лойта по тях. На вратата се позвъни. Отиде да отвори, беше Торизи.
— Покажи ми какво се е записало.
— Комисарю, прави се така, гледайте. Изважда се евробуксата и се…
Докато обясняваше и пускаше видеото, Монталбано дори не го слушаше. Изобщо не го биваше за тези неща. Появиха се първите картини на телевизора, които Танино засне.
— Комисарю — каза с възхищение Торизи, — ама знаете ли, че тези изображения наистина са красиви? Голям майстор сте! Беше ви достатъчен само един теоретичен урок вчера вечерта и…
— Ех — каза скромно Монталбано, — не беше трудно…
При заснемането, направено на отиване, морските скали под вилата изглеждаха като криви долни зъби — един по-напред, друг по-назад, някой по-висок, друг по-нисък, един напряко, а друг правилно разположен. Същите скали, заснети на връщане в близък план, разкриваха липсата на един зъб. Разбира се, дупката не беше много широка, но достатъчна, за да може да мине през нея гумена лодка или малка моторница.
— Спри тук.
Монталбано разгледа внимателно изображението. Имаше нещо в тази дупка, което му изглеждаше подозрително, сякаш в момента на нахлуването си през този вход морската вода за секунда се разколебаваше и дори искаше да се върне назад.
— Можеш ли да го увеличиш още?
— Не, комисарю.
Виждаше се много стръмната стълба, издълбана в скалата, която водеше от вилата към естествено оформеното в скалите малко пристанище.
— Върни назад, ако обичаш.
Този път видя, че висока метална мрежа, заварена за забити в скалите железни колове, възпрепятстваше когото и да е да се покатери достатъчно, че да може да види какво се случваше в малкото пристанище. Следователно не само че вилата беше незаконна, но и крайбрежието беше незаконно прекъснато: невъзможно да го изходиш пеша по цялата му дължина, дори и катерейки се по скалите, защото в един момент ще се озовеш пред непреодолимата преграда на металните мрежи. Дори и при повторното гледане не успя да схване защо морето се държеше по този странен начин пред липсващия „зъб“.
— Добре, благодаря ти, Торизи. Може да си вземеш видеокамерата.
— Комисарю — каза полицаят, — възможно е да има някакъв начин да се увеличи изображението. Ще взема диапозитива, ще го отпечатам и ще го дам на Катарела, който на компютъра…
— Добре, добре, направи го — отряза го Монталбано.
— И още веднъж — поздравления за майсторски заснетото видео — каза на излизане Торизи.
— Благодаря — отговори му комисарят.
В този момент каменното лице на Монталбано диктатора, на какъвто умело се правеше понякога, дори не се изчерви.
— Катаре, Мардзила обади ли се?
— Не, господин комисерийо. Ах, исках да ви кажа, че тази сутрин дойде едно препоръчано писмо за вас пирсонално.
Пликът беше твърде стандартен, без да е надписан. Комисарят го отвори и извади от него изрезка от вестник. Погледна още по-внимателно, но не съдържаше нищо друго. Беше кратка статия, отнасяща се за Козенца, която беше с дата единайсети март. Заглавието гласеше „Открито е тялото на укриващия се от закона Ерера“. И продължаваше: „Вчера към шест часа сутринта един овчар, някой си Антонио Якопино, който карал стадото си на паша, прекосявал железопътната линия в околностите на Паганело и с ужас открил разпръснати по линията човешки останки. След първоначалните огледи на незабавно пристигналите на мястото полицаи очевидно става дума за нещастен случай. Човекът, изглежда, се е подхлъзнал по разкаляния от наскорошните дъждове наклон точно докато е минавал бързият влак за Козенца в двайсет и три часа. Разпитаните машинисти заявили, че не са забелязали нищо. Жертвата на инцидента е била идентифицирана благодарение на документите в портфейла и брачната халка. Загиналият е Ернесто Ерера, с ефективна присъда от съда в Козенца за въоръжен грабеж, който от известно време се укрива. Според последните слухове за него той се подвизавал в Бриндизи, тъй като напоследък започнал да се интересува от нелегалната емиграция, тясно свързана с албанските престъпници“.