Това беше всичко. Без подпис и нито ред обяснение. Погледна пощенското клеймо, беше от Козенца. Но какво, по дяволите, означаваше това? Може би все пак имаше някакво обяснение: дали беше някакво вътрешно отмъщение? Твърде е вероятно колегата Ватиато да е разтръбил за конфузната ситуация, в която изпадна Монталбано, съобщавайки му, че е намерил човек, който обаче се оказваше, че е мъртъв и погребан. Тогава някой от присъстващите, на когото Ватиато очевидно му лазеше по нервите, му беше изпратил скришом изрезката. Защото тези редове, прочетени правилно, по един или друг начин подкопаваха убедеността на Ватиато. Анонимното лице, което беше изпратило изрезката, в действителност задаваше само един-единствен и много прост въпрос: ако прегазеният от влака мъртвец е бил разпознат като Ернесто Ерера от документите за самоличност и от брачната халка на пръста му, как е възможно да се твърди с абсолютна сигурност, че тленните останки са точно неговите? И по-нататък: не е ли могъл самият Ерера да убие някой бегло приличащ на него мъж, да сложи портфейла си в джоба му, халката на пръста му и да го разположи върху релсите по най-подходящия начин, за да може преминаващият влак да го превърне в неразпознаваем труп? Но защо ли му е трябвало да го прави? Отговорът беше ясен: за да прекрати издирването си от полицията и карабинерите и да заработи в пълно спокойствие в Бриндизи. След като приключи с тези разсъждения, те му се сториха като извадени от роман. Повика Ауджело. Мими пристигна с помръкнало лице.
— Не ти ли е добре?
— Не е за говорене, Салво. Тази нощ бодърствах, за да обгрижвам Беба. Кара доста тежка бременност. Какво искаш?
— Един съвет. Но преди това чуй това. Катарела!
— На вашите заповеди, комисерийо!
— Катаре, повтори тук и пред господин Ауджело хипотезата, която направи пред мен за Ерера.
Лицето на Катарела придоби важно изражение.
— Казах на господин комисерия, че може би, може би е възможно мъртвият да е станал жив, но после да е умрял отново, превръщайки се в плувец.
— Благодаря ти, Катаре. Свободен си.
Мими го гледаше със зяпнала уста.
— Е, и? — подтикна го Монталбано.
— Слушай, Салво. Допреди миг си мислех, че оставката ти би се оказала трагедия за всички нас, но сега, преценявайки умственото ти здраве, мисля, че колкото по-скоро си тръгнеш оттук, толкова по-добре. Как е възможно?! Вече си започнал да изслушваш щуротиите, които се въдят в главата на Катарела ли? Живи, умрели, плувци?
Без да каже нито дума, Монталбано му подаде изрезката от вестника.
Мими я прочете два пъти. След това я остави върху бюрото му и попита:
— Според теб какво означава?
— Някой е искал да ме предупреди, че съществува възможност, макар и бегла, съгласен съм, погребаният труп в Козенца да не е този на Ернесто Ерера — каза Монталбано.
— Статията, която ми даде да прочета — отвърна му Мими, — е била написана от журналиста два или три дни след намирането на тленните останки. И в нея не се казва дали колегите от Козенца са направили други по-сериозни проучвания, за да стигнат до безпогрешната идентификация. Със сигурност са ги направили. И ако ти се размърдаш и започнеш да ровиш, за да научиш повече за случая, рискуваш да попаднеш в капана, който са ти заложили.
— Какви ги говориш?