— Не. Тук вътре, докато ми задаваш тези въпроси, ми изглеждаш друг човек.
— Как така друг човек?
— Така, като чужденец, като човек, когото не познавам. Може ли да отидем у вас?
— Както искаш. Но никакво уиски. Поне докато свърша.
— На вашите заповеди, господин комисар.
Отидоха в Маринела, всеки със собствената си кола, и, естествено, шведката пристигна доста преди него.
Монталбано отиде да отвори панорамната врата, водеща към верандата.
Нощта беше много приятна, малко прекалено може би. Ухаеше със смесения аромат на солена морска вода и мента. Комисарят си пое дълбоко въздух, дробовете му се изпълниха със задоволство.
— Да седнем ли на верандата? — предложи Ингрид.
— Не, по-добре вътре.
Настаниха се един срещу друг на масата за хранене. Шведката се взираше в него и изглеждаше смутена. Комисарят сложи до себе си плика със снимките на Лококо, които беше взел от полицейското управление.
— Може ли да знам защо е целият този интерес към Нини?
— Не.
Шведката се почувства зле и Монталбано го забеляза.
— Ако ти кажа, твърде е възможно това да повлияе на отговорите ти. Спомена ми, че си го наричала Нини. Умалително от Антонио ли?
— Не. От Ернесто.
Случайност ли беше? Хората, които си сменяха самоличността, обикновено запазваха инициалите на името и фамилията си. Фактът, че както Лококо, така и Ерера се казваха Ернесто, означаваше ли, че са едно и също лице? По-добре беше да не избързва и да стъпва с премерени крачки.
— Сицилианец ли е?
— Не ми е казвал откъде е. Само веднъж ми спомена, че е бил женен за момиче от Катандзаро, но две години след сватбата съпругата му починала.
— Точно Катандзаро ли каза?
Изглежда, Ингрид се поколеба, показа върха на езика си.
— Или може би Козенца?
По челото й се появиха красиви бръчици.
— Обърках се. Да, точно Козенца каза.
За втори път съвпадение! Покойният господин Ернесто Лококо продължаваше да печели точки за прилика със също така починалия господин Ернесто Ерера. Изведнъж Монталбано се изправи и отиде да целуне Ингрид по крайчеца на устата. Тя го погледна иронично.
— Винаги ли правиш така, когато онези, които разпитваш, ти дават отговора, който си искал да чуеш?
— Да, най-вече ако са мъже. Кажи ми, моля те: твоят Нини куцаше ли?
— Невинаги. Само когато времето не беше хубаво. Но едва се забелязваше.
Доктор Паскуано беше видял правилно. Въпросът е, че не се знаеше дали и Ерера е накуцвал, или не.
— Колко време продължи вашата история?
— Много кратко, месец и половина или малко повече. Но…
— Но?
— Беше много интензивна.
Цак! Още едно ужилване от непровокирана ревност.
— И кога завърши?
— Почти преди два месеца.
Значи, малко преди някой да го убие.
— Разкажи ми точно как го заряза?
— Обадих му се сутринта на мобилния телефон, за да го предупредя, че вечерта ще отида при него в Спигонела.
— Винаги по вечерно време ли се виждахте?
— Да, късно вечер.
— Не ходехте ли, откъде да знам, на ресторант например?
— Не. Никога не сме се срещали извън вилата в Спигонела. Изглежда, не искаше да го виждат наоколо нито с мен, нито без мен. А това беше другото, което ме притесняваше.
— Продължавай нататък.
— И така, онази вечер се обадих, за да му кажа, че ще отида при него. Но той ми отговори, че точно тази вечер няма да може да се видим. Бил дошъл някакъв човек, с когото трябвало да разговаря. Това вече се беше случвало два пъти. Уговорихме се да се видим следващата вечер. Само че аз не отидох. По собствено желание.
— Ингрид, честно казано, не мога да разбера защо ти изведнъж…
— Салво, ще се опитам да ти обясня. Отивах при него с моята кола. Намирах първата градинска врата отворена. Минавах по частния път, който водеше към вилата. Втората градинска врата също беше отворена. Вкарвах колата в гаража, докато Нини в тъмното отиваше да затвори вратите. Изкачвахме се заедно по стълбите…
— Какви стълби?
— Вилата има партерен и първи етаж, нали? На първия етаж, който Нини беше взел под наем, можеше да се качиш по едно външно странично стълбище.
— Чакай, обясни ми. Не беше ли наел цялата вила?
— Не, само първия етаж.