„Междувременно нека да направим кратко резюме на предишните епизоди“ — каза си наум.
Ернесто Ерера е обикновен злосторник, може би роден в Козенца, но работи по този край. Има прекрасна биография, която започва с кражба с взлом и стига до въоръжен обир. Издирван е, но се укрива от правосъдието. До този момент по нищо не се различава от хилядите други бандити като него. В някакъв момент Ерера се появява в Бриндизи.
Изглежда, е завързал отлични отношения с албанските престъпници и сега се занимава с нелегална емиграция. Как? Каква е ролята му? Не се знае.
Рано сутринта на единайсети март миналата година един овчар от околностите на Козенца открива на железопътната линия разчленено мъжко тяло. Нещастен случай, клетникът се е подхлъзнал и не е могъл да избегне идващия влак. Трупът е в такова състояние, че е възможно да бъде идентифициран само по документите, открити в портфейла, и по брачната му халка. Съпругата му го погребва в гробището на Козенца. След няколко месеца Ерера се появява в Спигонела, Сицилия. Само че вече се нарича Ернесто Лококо, вдовец, бивш капитан на танкер. Очевидно води затворен начин на живот, въпреки че има чести контакти по телефона или по радиостанцията. Един прекрасен ден някой го удавя и го оставя, докато започне да гние. После го хвърля във водата, за да поплува. И трупът се носи по водата, но за беля пътят му се кръстосва точно с този на Монталбано.
Първи въпрос: какво, по дяволите, е дошъл да прави в Спигонела господин Ерера, след като се е постарал официално да бъде обявен за мъртъв? Втори въпрос: кой и защо го е превърнал вече неофициално, но реално в труп?
Беше време да събуди Ингрид. Влезе в спалнята. Шведката се беше съблякла и мушнала под чаршафите. Спеше сладко. Сърце не му позволи да я събуди. Отиде в банята, а после и той се пъхна бавно-бавно под завивките. Веднага до ноздрите му достигна ароматът на кайсии, на който ухаеше кожата на Ингрид, толкова силен, че главата му леко се замая. Затвори очи. Ингрид се раздвижи в съня си, протегна единия си крак и допря прасеца си до този на Монталбано. Не след дълго шведката се намести още по-добре и сега целият й крак беше допрян до неговия, за да го държи в плен. Думите, които като подрастващ беше издекламирал в рецитал на самодейната трупа, изплуваха в съзнанието му: Има… хубави кайсии… които, като ги натиснеш с двата пръста по дължина… се пропукват по средата… като две сочни устни…
Целият окъпан в пот, комисарят преброи до десет и после с поредица от почти недоловими движения се освободи, стана от леглото и проклинайки целия свят, отиде да си легне на дивана.
Ама че работа! Дори и светец нямаше да устои!
13.
Събуди се и усети, че всичко го боли. Спеше ли на дивана, означаваше, че на сутринта ще стане с изтръпнали крайници. На масата в трапезарията имаше бележка от Ингрид.
„Спиш като ангелче и за да не те събудя, отивам да си взема душ вкъщи. Целувам те. Ингрид. Обади ми се.“
Беше тръгнал към банята, когато телефонът му звънна. Погледна часовника: беше малко преди осем.
— Комисарю, трябва да ви видя.
Не разпозна гласа.
— Мардзила, комисарю.
— Ела в полицейското управление.
— Не, господине, само в полицейското управление не. Възможно е да ме видят. Ще дойда сега при вас, когато сте сам.
Откъде знаеше, че преди това е бил в компания, а сега е сам? Следеше го, скрит някъде наблизо ли?
— Къде си?
— В Маринела, комисарю. Почти съм зад вратата ви. Видях жената да излиза и ви се обаждам.
— След минута ще те пусна да влезеш.
Изми си набързо лицето и отиде да отвори. Мардзила се беше прилепил към вратата, сякаш се налагаше да се скрие от дъжд, който не валеше. Влезе, отмествайки комисаря. Докато минаваше, от него лъхна миризма на остра пот и удари ноздрите на Монталбано. Мардзила стоеше в средата на стаята и се задъхваше, сякаш дълго е тичал. Косите му бяха щръкнали, лицето му беше още по-пребледняло. Гледаше уплашено.
— Умирам от шубе, комисарю.
— Ще има нов кораб с емигранти ли?
— Повече от един, всичките ще пристигнат едновременно.
— Кога?
— Вдругиден през нощта.
— Къде?