— Не ми казаха. Дадоха ми да разбера обаче, че ще бъде нещо голямо, но това мен не ме засяга.
— Тогава защо си изплашен? Така или иначе, ти нямаш нищо общо.
— Защото човекът, който ми съобщи за това пристигане на емигрантите, ми каза също, че днес трябва да се направя на болен, за да остана на негово разположение.
— Каза ли ти какво иска?
— Да, господине. Тази вечер към десет и половина с колата, която ще намеря пред дома си, трябва да отида на едно място, близо до нос Русело, за да натоваря някакви хора и да ги закарам на място, което ще ми бъде указано от единия от тях. Щяла да бъде мощна кола.
— Значи, сега не знаеш къде трябва да ги закараш?
— Не, господине, ще ми го каже, когато се кача в колата.
— В колко часа получи обаждането?
— Тази сутрин преди шест. Комисарю, трябва да ми повярвате, опитах, се да откажа. Обясних, че ако е за работа с линейката, няма проблеми, но… Нямаше никакъв ефект. Каза и го повтори, че ако не се подчиня или работата се изпорти, ще накара да ме убият.
И започна да реве, строполявайки се на един стол. Плач, който на Монталбано му се стори непристоен и непоносим. Този мъж беше голямо лайно. Лайно, което се тресеше като пудинг. Едва се удържа да не скочи отгоре му и да смени физиономията му с кървава купчина от кожа, месо и кости.
— Какво да правя, комисарю? Какво трябва да направя?
От страха гласът му звучеше като на хванат за гушата петел.
— Това, което са ти казали да направиш. Но веднага щом докарат колата пред дома ти, трябва да ми съобщиш марката, цвета, ако е възможно и номера й. А сега се махай от главата ми. Колкото повече хленчиш, толкова повече ме обзема желание да ти счупя зъбите с ритници.
Никога, дори и да го видеше пред себе си умиращ, нямаше да му прости инжекцията, която беше направил на детенцето в линейката. Мардзила, ужасен, се изправи изведнъж и се затича към вратата.
— Почакай. Първо ми кажи точното място на срещата.
Мардзила му обясни. Монталбано не го разбра добре, но тъй като си спомни, че Катарела беше споменавал за един от неговите братя, който живеел по тия места, си обеща да го попита. После Мардзила рече:
— А вие какви намерения имате?
— Аз? Какви намерения да имам? Тази нощ, когато приключиш, обади ми се по телефона, за да ми кажеш къде си закарал онези хора и как изглеждат.
Докато се бръснеше, реши да не информира никого от полицейското управление за това, което му беше казал Мардзила. В края на краищата разследването за убийството на емигрантското детенце беше изцяло негово, той имаше неуредени сметки, които трудно, беше убеден в това, щеше да успее да оправи. Да, но имаше нужда поне от един помощник. Между другото, Мардзила му каза, че щели да оставят пред дома му мощна кола. Това означаваше, че той, Монталбано, нямаше да има никакъв шанс. С посредствените си шофьорски умения нямаше да се справи да следва Мардзила, който със сигурност щеше да кара като луд. Хрумна му една идея, но я отклони. Упорита, идеята пак се върна, а той с все същото твърдоглавие пак я отхвърли. Идеята го осени за трети път, докато пиеше последното си кафе, преди да излезе от вкъщи. Но този път отстъпи.
— Альооо? Кой говори?
— Комисар Монталбано се обажда. Там ли е госпожата?
— Ти чака, аз вижда.
— Салво! Какво става?
— Пак имам нужда от теб.
— Ненаситен си! Не ти ли стигна току-що отминалата нощ? — попита го лукаво Ингрид.
— Не.
— Ех, ако толкова не можеш да издържиш, идвам веднага.
— Не, няма нужда да идваш сега. Ако нямаш други ангажименти, можеш ли да дойдеш в Маринела към девет вечерта?
— Да.
— Слушай, разполагаш ли с някаква друга кола?
— Мога да взема тази на съпруга ми. Защо?
— Твоята се набива твърде много на очи. Тази на мъжа ти бърза ли е?
— Да.
— Тогава до довечера. Благодаря ти.
— Почакай. В ролята на каква?
— Не те разбрах.
— Вчера вечерта дойдох при теб като свидетел. А тази вечер?
— В ролята на заместник-шериф. Ще ти дам и значка.
— Комисерийо, Мардзила не се е обаждал! — каза Катарела, скачайки на крака.
— Благодаря, Катаре. Но остани все така нащрек, моля те. Ще изпратиш ли при мен господата Ауджело и Фацио?
Както беше решил, щеше да поговори с тях само за развитието на случая с плуващия мъртвец. Първият, който влезе, беше Мими.