— Как не! Беба никога няма да го каже! Дори и да иска да ме ядоса!
— А всъщност това е основното! Ти знаеш какъв е Томазео, нали? Много си пада по тия сексуални истории. Това е правилната стръв за него, ще видиш, че ще захапе. А пък и ако Беба може да измисли и някой по-циничен детайл…
— Ама да не си полудял?
— Нещичко по-така…
— Салво, ти не си добре!
— Защо се ядосваш? Казах — каквато и да е небивалица. Например, тъй като и двамата са били голи, не са успели да се намесят…
— Добре, добре. А после?
— А после, когато Томазео ти се обади по телефона, ти…
— Извинявай, ама защо казваш, че Томазео ще ми се обади на мен, а не на теб?
— Защото днес следобед няма да ме има. Трябва да му кажеш, че вече имаме следа, защото сме получили заявлението за изчезването, и се нуждаем от заповед за обиск, но черно на бяло.
— Черно на бяло?
— Да, господине. Защото знам къде се намира тази вила в Спигонела, но не знам на кого принадлежи и дали все още в нея живее някой. Ясен ли съм?
— Повече от ясен — каза недружелюбно Мими.
— А, още нещо: поискай да ти даде разрешение да подслушваш телефонните разговори, които провежда или приема Гаетано Мардзила, живеещ в Монтелуза на улица „Франческо Криспи“ 18. Колкото по-рано започнат да го подслушват, толкова по-добре.
— Този Мардзила какво общо има?
— Мими, няма нищо общо с това разследване, но може да ми послужи за нещо, което се върти из главата ми. Ще ти отговоря обаче с една заучена фраза, която ще те направи по-щастлив: надявам се да уцеля с един куршум два заека.
— Но…
— Мими, ако продължаваш, ще взема този куршум, който трябваше да ми послужи за зайците, и ще ти го…
— Разбрах, разбрах.
Фацио се върна след по-малко от час.
— Изпълних всичко. Дзито ще пусне снимката и призива в информационната емисия в четиринайсет часа. Праща ви поздрави. — И тръгна да излиза.
— Почакай.
Фацио спря, ясно беше, че комисарят има да му казва още нещо. Монталбано обаче не проговори. Ограничи се само в това да го измери с поглед. Фацио, който добре го познаваше, седна. Комисарят продължи да го оглежда. Фацио обаче отлично знаеше, че в действителност той не го гледа: вперил е очите си в него, но може би не го вижда, защото в този момент мисълта му някъде витае. И наистина Монталбано се питаше дали не е редно да поиска от Фацио да му помогне. Но ако му разкажеше цялата история за емигрантското дете, как ли щеше да реагира? Нямаше ли да му отговори, че според него това са само фантазии, лишени от каквато и да е достоверност? Но може би, ако му разкажеше половинчато историята, щеше да успее да получи някаква информация, без да се разкрива твърде много пред него.
— Слушай, Фацио, знаеш ли дали по нашия край има нелегални емигранти, които да работят на черно?
Фацио не изглеждаше учуден от въпроса му.
— Има много, комисарю. Но вероятно по нашия край не толкова.
— А къде тогава?
— Където има парници, лозя, доматени насаждения, портокалови горички… На север са заети в промишлеността. Тук при нас промишленост няма, но работят в селското стопанство.
Разговорът приемаше твърде общ характер. Монталбано реши да стесни периметъра.
— В кои селища от нашата провинция има такива възможности за емигрантите?
— Комисарю, честно казано, не съм в състояние да ви дам пълен списък. Защо се интересувате?
Въпросът, който повече от всичко го плашеше.
— Така… само за да знам…
Фацио се надигна, отиде към вратата, но я затвори, върна се и пак седна.
— Комисарю — каза, — имате ли желание да ми разкажете всичко?
Тогава Монталбано си изля душата, разказвайки му всичко за всички, като се започне от онази проклета вечер, в която се беше озовал на кея, та чак до последната си среща с Мардзила.
— В Монтекиаро има парници и в тях работят повече от стотина нелегални емигранти. Възможно е детето да е избягало оттам. Мястото, където е било ударено от колата, отстои, има-няма, на пет километра.
— Не може ли да се информираш? — дръзна да го попита комисарят. — Но без да споменаваш нищо тук, в полицейското управление.
— Мога да опитам — каза Фацио.
— Имаш ли идея как?
— Хм… бих могъл да опитам да направя списък на онези, които дават къщи под наем на нелегалните емигранти… Къщи… какви ти къщи! Обори, приземни помещения, клоаки. Навират ги по десет в някое килерче без прозорец! Правят го на черно и ги карат да им плащат цяло състояние. Но може би ще успея. Сдобил се веднъж с този списък, ще се информирам дали напоследък към някого от тези нелегални емигранти се е присъединила и съпругата му… Веднага обаче ви предупреждавам, че работата никак няма да е лесна.