— Знам. И затова съм ти задължен.
Но Фацио не стана от стола си.
— А за тази вечер? — попита.
Комисарят го разбра на мига, но придоби невинно ангелско изражение.
— Не схванах.
— Мардзила откъде ще вземе този човек в десет и половина?
Монталбано му каза.
— А вие какво ще правите?
— Аз ли? Какво трябва да правя аз? Нищо.
— Комисарю, няма ли да ви обсеби някое гениално хрумване?
— О, не, бъди спокоен!
— Е, добре! — каза Фацио, изправяйки се. При вратата отново спря и се обърна. — Комисарю, вижте, ако желаете, тази вечер съм свободен…
— Ама че досадник! Какво си се вторачил в мен!
— Ех, все едно не ви познавам — промърмори Фацио, отвори вратата и излезе.
— Пускай веднага телевизора! — заповяда на Енцо още щом влезе в гостилницата.
Онзи го погледна смаяно.
— Как така! Всеки път, когато влезете и го заварите включен, искате да го спра, а сега, когато го намирате изгасен, искате да го пусна?
— Може да увеличиш и звука — позволи му Монталбано.
Николо Дзито изпълни обещанието си. В един момент по време на информационната емисия (два тира се бяха сблъскали; рухнала къща, мъж с разцепена глава не разбираше какво му се е случило; запалена кола; детска количка, обърнала се по средата на улицата, жена, която си скубеше косите; работник, паднал от скеле; някакъв тип, застрелян в бар) се появи снимката на Ерера с мустаци. Това означаваше пълен напред за сценката, която Беба трябваше да изиграе. От всичките тези репортажи обаче апетитът му премина. Преди да се върне в полицейското управление, направи утешителна разходка чак до фара.
Вратата се тресна, мазилката падна, Монталбано подскочи, Катарела се появи. Ритуалът беше изпълнен.
— Ама че работа! Рано или късно заради теб цялата сграда ще рухне.
— Моля за разбиране и извинение, комисерийо, но когато идвам към вас, пред вашата затворена врата ме обзема вълнение и ръката ми се отплесва.
— От какво се вълнуваш?
— От всичко, което се отнася до вас, комисерийо.
— За какво си дошъл?
— Пилат Понтийски дойде.
— Кажи му да влезе. И не ми прехвърляй никакви телефонни обаждания.
— Нито от господин началника на полицията ли?
— Нито.
— Нито от госпожица Ливия ли?
— Катаре, няма ме за никого, искаш ли да го разбереш, или трябва да те накарам да го разбереш?
— Разбрах го, комисерийо.
14.
Монталбано се изправи на крака, за да посрещне журналиста, но се спря по средата, замаян. На прага се появи човек, който в началото му се стори като голям ходещ букет от перуники. А всъщност беше петдесетгодишен мъж, целият облечен в различни нюанси на синьо-виолетовото, който наподобяваше закръглено кученце с кръгла глава, кръгло коремче, кръгли очила и кръгла усмивка. Единственото му не кръгло нещо беше устата, а устните му бяха толкова големи и червени, че изглеждаха като изкуствени и нарисувани. В цирка със сигурност щеше да пожъне голям успех като клоун. Пристъпи твърде забързано напред, точно като пумпал, и подаде ръка на комисаря, който, за да я стисне, се наложи да се протегне напред с корем, опрян в бюрото.
— Заповядайте.
Букетът от перуники седна. Монталбано не можеше да повярва на ноздрите си, но този мъж и ухаеше на перуники. Ругаейки наум, комисарят се приготви да загуби около час от времето си. Или може би по-малко, все пак щеше да намери някакво, каквото и да е извинение, за да го разкара. Напротив, беше по-добре да си подготви терена веднага.
— Ще ме извините, господин Пилат…
— Мелато.
Проклетият Катарела!
— … Мелато, но се появявате в наистина ужасен ден. Имам много малко време за…
Журналистът махна с ръчица, за която комисарят се удиви, че не е виолетова на цвят, а розова.
— Разбирам ви много добре. Ще открадна съвсем малко от времето ви. Исках да започна с един въпрос…