— Така изглежда. От тези малолетни изваждаме горе-долу повече от половината.
— Защо?
— Защото междувременно са станали пълнолетни. И така, почти четири хиляди, което е голям процент, произхождат от Албания. Другите — от Румъния, Югославия, Молдова. Към тази сметка трябва да се прибавят и хиляда и петстотин от Мароко, а също и онези от Алжир, Турция, Ирак, Бангладеш и други държави. Стана ли ви ясна картината?
— Много ясна. Възраст?
— Веднага.
Извади от джоба си листче, прегледа го, прибра го отново и изрецитира:
— 200 от 0 до 6 години, 1316 от 7 до 14 години, 995 на 15 години, 2018 на 16 години и 3924 на 17 години.
Погледна комисаря и въздъхна:
— Това обаче са данните, за които знаем. Разбира се, наясно сме, че хиляди от тези деца изчезват, след като веднъж са влезли в нашата страна.
— Какво става с тях?
— Комисарю, съществуват криминални организации, които ги довеждат тук нарочно. Тези деца имат голяма стойност. Те са стока за износ.
— За какво?
Социо Мелато изглеждаше учуден.
— И питате мен? Напоследък един заместник-прокурор от Триест е събрал огромен брой записи на подслушвани разговори, в които се говори за покупко-продажба на емигрантски деца за експлантация на органи. Молбите за трансплантация са много и непрекъснато се увеличават. Други малолетни пък са предоставяни на разположение на педофилите. Имайте предвид, че върху такова дете, което е само и без роднини, без никого до себе си, плащайки за него колосални суми, понякога се упражнява екстремна педофилия.
— Тоест? — попита с пресъхнала уста Монталбано.
— В която са включени мъчения и насилствена смърт на жертвата, доставяйки с тях максимално удоволствие на педофила.
— Ааа!
— След това идва ред и на рекета върху просията. Знаете ли, че експлоататорите на тези принудени да просят деца имат развинтена фантазия? Говорих с едно албанче, което е било отвлечено, но баща му е успял да си го вземе обратно. Направили го куц, ранявайки дълбоко коляното му, а впоследствие нарочно инфектирали раната. Така предизвиквало повече съжаление у минувачите. На друго пък му отрязали ръката, на трето…
— Извинете ме, но ми се налага да ви изоставя за момент. Спомних си, че трябваше да свърша едно нещо — каза комисарят, изправяйки се.
Веднага щом затвори вратата зад гърба си, се затича. Тотално изуменият Катарела видя комисарят да преминава покрай караулното, тичайки като бегач на къси разстояния, с повдигнати на нивото на гърдите ръце, с големи и решителни разкрачи. Само след миг Монталбано вече беше стигнал до близкото кафене, което в този момент беше празно, подпря се на бара и отсече:
— Дай ми едно тройно уиски, чисто.
Барманът му го сервира, без да каже дума. Комисарят го обърна на две глътки, плати и излезе.
Катарела стоеше неподвижно като кол пред вратата на кабинета му.
— Какво правиш тук?
— Комисерийо, надзиравам така наречения — отговори Катарела, кимвайки с глава към кабинета му. — В случай че така наречения го обземе желание да избяга отново и пак.
— Добре, сега може да си вървиш.
Влезе. Журналистът не беше помръднал от мястото си. Монталбано седна зад бюрото си. Сега се чувстваше по-добре и щеше да има сили да продължи да слуша и за други ужаси.
— Попитах ви дали тези деца се качват на корабите сами, или…
— Комисарю, вече ви казах, че зад тях стои могъща криминална организация. Някои, но те са малцинство, идват и сами. Другите обаче са придружавани.
— От кого?
— От хора, които се представят за техни родители.
— Съучастници?
— Хм, не бих се изразил толкова категорично. Вижте, цената за пътуването е твърде висока. Нелегалните емигранти правят огромни саможертви, за да бъдат превозени. Тази цена би могла да падне наполовина, ако някой заедно със собствените си деца вкара и малолетния, който не е част от фамилията. Но освен тези придружители, как да ги нарека, случайните, има и такива, които редовно го правят за пари. Това са хора, които във всяко едно отношение са част от тази огромна криминална организация. И невинаги вкарването на малолетните в някоя страна става, смесвайки ги с групата на нелегалните емигранти. Има и други начини. Ще ви дам пример. Преди няколко месеца в пристанището на Анкона хвърли котва прекарващ стоки и пътници от Дуръс моторен кораб. От него слезе албанката Джулиета Петали, малко над трийсетте. Върху нейното редовно разрешително за пребиваване в страната е залепена и снимката на дете, сина й, когото тя води за ръка. Госпожата идва в Пескара, където работи, но сама, междувременно детето вече е изчезнало. Казано накратко: оперативно-криминалният отдел в Пескара е установил, че милата Джулиета, съпругът й и един техен съучастник са вкарали в Италия петдесет и шест деца. Всичките безследно изчезнали. Какво ви е, комисарю? Зле ли се чувствате?