— Знаете ли с кого го е заместил?
— С никого, доколкото изглежда.
— Тогава базата е обезвредена?
— Точно обратното. Да кажем, че сега в нея няма шеф, но участъкови отговорници, които биват уведомявани своевременно за предстоящите пристигания. А когато предстои голяма операция, лично Джамил Зарзис, един от тримата заместници, се задейства. Пътува непрекъснато напред-назад между Сицилия и лагуната на Корба в Тунис, където се намира главната квартира на Гафса.
— Казахте ми куп имена на тунизийци, но не ми съобщихте името на убития от Гафса италианец.
— Не го знам, не успях да го науча. Знам обаче как са го наричали хората на Гафса. С някакъв нищо неозначаващ прякор.
— Какъв е бил?
— Мъртвия. Наричали са го така и когато е бил жив. Не е ли абсурдно?
Абсурдно?! Монталбано изведнъж се изправи, наклони главата си назад и изпръхтя. Доста силно пръхтене, което изцяло наподобяваше това на коня, когато пощръклее. Само че комисарят не беше пощръклял, напротив. Всичко му се беше изяснило, а паралелите се бяха слели в една точка. Междувременно букетът от перуники, потресен, се беше хлъзнал по стола и се изнизваше към вратата. Монталбано се затича подире му, за да го успокои.
— Къде отивате?
— Отивам да извикам някого, вие никак не се чувствате добре — запелтечиха перуниките.
Комисарят се усмихна широко и обезоръжаващо.
— Ама не, изобщо не е така, нищо не се е случило, само малки неразположения като пребледняването отпреди малко… Отдавна страдам от тях, но не са опасни.
— Може ли да отворим вратата? Липсва ми въздух.
Това беше само някакво извинение, очевидно журналистът искаше да си подсигури изход за бягство.
— Добре, ще я отворя.
Леко успокоен, Социо Мелато се върна към стола си. Виждаше се обаче, че все още е изнервен. Беше приседнал на ръба му, готов да избяга. Със сигурност се питаше дали това е полицейското управление във Вигата, или провинциалната лудница. И повече от всичко го тревожеше гальовната усмивка, с която Монталбано го гледаше. В този момент комисарят беше залян от вълна на благодарност към този човек, който изглеждаше като клоун, а всъщност беше много надежден. Как ли да му се отблагодари?
— Господин Мелато, не разбрах добре вашите премествания от едно място на друго. Дошли сте нарочно във Вигата само за да говорите с мен ли?
— Да. За съжаление, трябва незабавно да се върна в Триест. Мама не е добре, а пък и аз й липсвам. Ние… ние сме много привързани един към друг.
— Бихте ли могли да останете още малко, най-много два-три дни?
— Защо?
— Мисля си, че бих могъл да ви снабдя с интересни новини от първа ръка.
Социо Мелато дълго го преценява с почти изчезналите зад падналите му клепачи очички. След това се реши да проговори.
— Казахте в началото на разговора ни, че не знаете нищо за тази история.
— Вярно е.
— Но след като не сте знаели нищо, как сега си позволявате да твърдите, че сте в състояние за много кратко време да…
— Не съм ви излъгал, повярвайте ми. Съобщихте ми неща, за които преди това не знаех, но имам усещането, че вкараха в правилния коловоз ръководеното от мен разследване.
— Добре… Отседнал съм в хотел „Реджина“ в Монтелуза. Мисля, че бих могъл да остана още два дни.
— Много добре. Можете ли да ми опишете заместника на Гафса, онзи, който често идва тук… Как се казваше?
— Джамил Зарзис. Четирийсетгодишен, нисък, набит… поне така ми казаха… ах, да, почти изцяло беззъб.
— Ех, ако междувременно се е оставил в ръцете на някой зъболекар, спукана ни е работата — уточни комисарят.
Социо Мелато разпери ръчичките си, което трябваше да означава, че повече от това не може да му каже за Джамил Зарзис.
— Слушайте, вие ми споменахте, че Гафса се грижи лично за елиминирането на своите противници. Така ли е?
— Така е.
— Откос с калашника и готово, или…
— Не, той е садист. Изнамира винаги различни начини. Казаха ми, че един го увесил с главата надолу, докато умре, друг буквално го опекъл в жарава, на трети вързал китките и глезените с тел и бавно го оставил да се удави в лагуната, четвърти бил…