— Тогава е единственият, комисерийо.
— Морето далече ли е?
— Няма и сто метра, комисерийо.
Да яде или да не яде? Това е проблемът: по-мъдро ли беше да понася срамните пристъпи на глада, или да не му пука и да отиде да напълни търбуха си при Енцо? Шекспировата дилема се изправи пред него, когато, поглеждайки часовника, разбра, че е станало почти осем часа. Ако отстъпеше пред глада, щеше да разполага с доста по-малко от час, за да го посвети на вечерята си, което означаваше, че ще трябва да придаде на движенията си за хранене ритъм в стил Чарли Чаплин от филма „Модерни времена“. При това положение беше абсолютно сигурно, че храненето на бързи обороти не е хранене, а само засищане. Разликата беше значителна, защото в този момент той не изпитваше нужда да се засити като животно. Имаше желание да се нахрани, наслаждавайки се залък подир залък на ястията и посвещавайки им цялото време, което е необходимо. Не, нямаше да го направи. И за да не изпадне в изкушение, след като веднъж пристигна в Маринела, не отвори нито фурната, нито хладилника. Съблече се гол и отиде под душа. После си сложи дънки и риза като тези на канадските ловци на мечки. Помисли си, че не знае как ще се развият нещата, заради което го обзе съмнение дали да се въоръжи, или не. Може би е по-добре да си вземе пистолета. Тогава предпочете да си вземе кафявото кожено яке, което имаше доста голям вътрешен джоб, и се облече. Не искаше да тревожи Ингрид, виждайки го, че отива да вземе оръжието си, затова беше по-добре да го направи сега. Излезе, отиде до колата, отвори жабката, взе пистолета, сложи го в джоба на якето си, наведе се да затвори жабката, но оръжието се изхлузи от джоба му и падна на пода на колата. Монталбано изруга, коленичи, защото пистолетът беше паднал под седалката, взе го, затвори колата и се върна вкъщи. С якето му беше горещо, съблече се и го остави на масата в трапезарията. Реши, че няма да е зле да се обади на Ливия. Вдигна слушалката, набра номера, чу първото позвъняване, но едновременно с него на вратата се звънна. Да отвори ли, или да не отваря? Остави слушалката и отиде да отвори. Беше Ингрид, леко подранила. Беше още по-красива от обикновено, ако изобщо това беше възможно. Да я целуне или да не я целуне? Дилемата беше разрешена от шведката, която го целуна.
— Как си?
— Чувствам се малко хамлетовски.
— Не те разбрах.
— Както и да е. С колата на мъжа ти ли си дошла?
— Да.
— Каква е?
Въпросът му беше напълно абстрактен, защото разбираше от марки коли, колкото магаре от военна музика. Същото беше и с моторите.
— BMW 320.
— Какъв цвят?
Този път обаче въпросът му беше искрен: знаейки какъв щурак е съпругът на Ингрид, беше възможно да е поръчал да му изрисуват колата с червени, зелени и жълти линии на сини точки.
— Тъмносиво.
Слава богу, поне имаше шанс да не ги забележат и да не ги застрелят от първия път.
— Вечерял ли си? — попита шведката.
— Не. А ти?
— Нито пък аз. Ако остане време, след това може да… Впрочем, какво трябва да правим?
— Ще ти обясня по пътя.
Звънна телефонът. Беше Мардзила.
— Комисарю, колата, която са ми докарали, е „Ягуар“. След пет минути излизам от вкъщи — съобщи му с треперещ глас.
И затвори.
— Ако си готова, може да тръгваме — каза Монталбано.
С непринуден жест грабна якето си, без да забележи, че го е хванал на обратно. Естествено, пистолетът се изхлузи от джоба и падна на земята. Ингрид подскочи изплашено назад.
— Май имаш сериозни намерения? — попита.
Следвайки указанията на Катарела, не се объркаха нито веднъж. След около половин час, откакто бяха тръгнали от Маринела, който послужи на Монталбано, за да направи инструктаж на Ингрид, пристигнаха пред алеята с дъбовете. Изминаха я и в края й под светлината от фаровете съзряха руините на някаква голяма вила.
— Продължавай направо, не следвай пътя и не завивай наляво. Да отидем да скрием колата зад вилата — каза Монталбано.
Ингрид изпълни нарежданията. Зад вилата се простираше откритото и безлюдно поле. Шведката загаси фаровете и слязоха. Заради силната луна беше светло като ден, а тишината — толкова дълбока, че чак да те дострашее, дори кучета не пролайваха.
— А сега? — попита Ингрид.
— Сега оставяме колата тук и отиваме на място, откъдето се вижда алеята. Така ще можем да следим колите, които минават.