— Какви коли? — попита Ингрид. — Оттук не минават дори щурци.
Запътиха се.
— За всеки случай може да направим както правят по филмите — каза Ингрид.
— И как правят?
— Хайде, Салво, не знаеш ли? Двамата полицаи, той и тя, които трябва да причакат някого, се преструват на влюбени. Прегръщат се, целуват се и междувременно надзирават.
Вече бяха стигнали до развалините на вилата, на трийсетина метра от дъба, където пътят завиваше към местността Лампиза. Седнаха на останките от някаква стена, а Монталбано си запали цигара. Но не успя да я изпуши. Една кола беше поела по алеята и напредваше бавно, може би човекът, който я караше, не познаваше пътя. Изведнъж Ингрид се изправи, подаде ръка на комисаря, издърпа го да стане на крака и се вкопчи в него. Колата идваше към тях много бавно. Монталбано имаше чувството, че влиза целият във вътрешността на кайсиево дърво, ароматът му го зашемети и разклати и непоклатимото в него. Ингрид го притискаше здраво в прегръдката си. В един момент му прошепна в ухото:
— Усещам, че нещо се движи.
— Къде? — попита Монталбано, положил брадичката си върху рамото й, а носът му беше потънал сред косите й.
— Между мен и теб, долу — каза Ингрид.
Монталбано почувства, че се изчервява, опита се да издърпа назад таза си, но шведката се прилепи към него.
— Не се прави на глупак.
За миг фаровете на колата ги осветиха напълно, след това завиха наляво към последния дъб и изчезнаха.
— Беше твоята кола, ягуар — каза му Ингрид.
Монталбано благодари на Господа, че Мардзила беше пристигнал точно навреме. Иначе нямаше да успее да издържи нито минута повече. Отдръпна се от шведката, дишайки тежко.
Нямаше гонитба, защото Мардзила и другите двама, които бяха в ягуара, изобщо не бяха забелязали, че някаква кола ги следва. Ингрид беше изключителен шофьор, защото караше със загасени светлини, възползвайки се от силната лунна светлина, чак докато не стигнаха до междуградския път за Вигата. Запали ги едва когато се включиха в него, тъй като там можеше вече да се слее с трафика. Мардзила караше чевръсто, но не много бързо и по този начин улесняваше проследяването. В края на краищата всъщност точно това беше целта — проследяване с кола. Ягуарът на Мардзила пое по пътя за Монтелуза.
— Струва ми се, че участвам в някаква скучна разходка — каза Ингрид.
Монталбано не й отговори.
— Защо си взел пистолета? — настоя шведката. — Като гледам, не ти е от голяма полза.
— Разочарована ли си? — попита комисарят.
— Да, надявах се да се окаже нещо по-възбуждащо.
— Еее, бъди спокойна, не е казано, че няма да се случи.
Ягуарът подмина Монтелуза и пое по пътя за Монтекиаро.
Ингрид се прозя.
— Уф! Направо ми идва да им дам знак, че ги следвам.
— И защо?
— За да раздвижа ситуацията.
— Не се прави на глупачка!
Ягуарът подмина Монтекиаро и пое по пътя, който водеше към брега.
— Покарай малко ти — каза Ингрид. — Аз се отегчих.
— Не.
— Защо?
— Първо, защото след малко по пътя няма да има други коли и ще трябва да загасиш фаровете, за да не те забележат. А аз не мога да шофирам на лунна светлина.
— И второ?
— Второ, защото познаваш този път доста по-добре от мен, при това нощно време.
Ингрид се обърна за миг, за да го погледне.
— Знаеш ли къде отиват?
— Да.
— Къде?
— Във вилата на твоя бивш приятел Нини Лококо, както са го наричали.
Беемвето поднесе и за малко да излезе от пътя, но Ингрид овладя волана. Не каза нищо. Като стигнаха в Спигонела, вместо да поеме по пътя, който комисарят знаеше, Ингрид зави надясно.
— Това не е…
— Знам много добре — каза Ингрид. — Но тук не можем да караме след ягуара. Има само една улица, която отива към носа, а следователно и към къщата. Със сигурност биха ни забелязали.
— Ами тогава?
— Карам те към място, откъдето е възможно да се види фасадата на вилата. Дори ще пристигнем малко преди тях.
Ингрид спря беемвето точно на ръба на пропастта, зад нещо като бунгало в мавритански стил.
— Да слизаме. Оттук не могат да видят колата ни, докато ние много добре ще можем да наблюдаваме какво правят.
Заобиколиха бунгалото. Отляво идеално се виждаха носът и частната уличка, която водеше към вилата. След няма и минута пристигна ягуарът, който спря пред заключената градинска врата. Чуха се две твърде кратки изсвирвания на клаксон, последвани от едно по-дълго. Тогава вратата на приземния етаж се отвори и срещу светлината се видя фигурата на мъж, който отиваше да отключи. Ягуарът влезе, човекът се върна назад, оставяйки вратата отворена.