— Да тръгваме — каза Монталбано. — Тук няма нищо повече за гледане.
Качиха се отново в колата.
— Запали двигателя — рече комисарят — и със загасени фарове отиваме да… Спомняш ли си, че в началото на Спигонела има една бяло-червена виличка на два етажа?
— Да.
— Добре, ще ги причакаме там. За да се върне към Монтекиаро, няма как да не мине отпред.
— Кой трябва да мине отпред?
— Ягуарът.
Ингрид едва успя да стигне при бяло-червената вила и да спре, когато с много бърза скорост ягуарът профуча и продължи, поднасяйки.
Очевидно Мардзила искаше да се отдалечи на възможно най-голямо разстояние от хората, които беше придружил.
— Какво да правя? — попита Ингрид.
— Тук е мястото да се прояви твоето майсторство — каза Монталбано.
— Не те разбрах. Би ли повторил?
— Тръгвай след него. Използвай клаксона, заслепи го с фаровете, залепи се за колата му, престори се, че ще му направиш таран. Трябва да тероризираш мъжа, който я управлява.
— Остави това на мен — каза Ингрид.
За кратко шофира със загасени светлини и на безопасна дистанция, после, веднага щом ягуарът изчезна зад един завой, увеличи скоростта, пусна всички възможни фарове, подмина завоя и започна отчаяно да натиска клаксона.
Мардзила трябваше да се ужаси, виждайки как го настига това внезапно появило се торпедо.
Ягуарът първо започна да криволичи на зигзаг, след това мина плътно вдясно и освободи шосето, мислейки, че другата кола иска да го изпревари. Но Ингрид не го задмина. Почти залепена за ягуара, в този момент палеше и гасеше фаровете, без да спира да надува клаксона. Отчаян, Мардзила увеличи скоростта, но пътят не му позволяваше да кара много бързо. Ингрид не го изпускаше, беемвето й изглеждаше като разярено куче.
— А сега?
— Когато ти е възможно, го изпревари, направи обратен завой и спри на средата на пътя със запалени фарове.
— Мога да го направя и сега. Сложи си колана.
Беемвето подскочи, излая, изпревари, продължи, спря се, поднесе и направи пълен кръг около оста си, използвайки инерцията на поднасянето. Само на няколко метра от него спря и ягуарът, осветен отвсякъде. Монталбано извади пистолета, показа ръката си от прозорчето и произведе изстрел във въздуха.
— Загаси фаровете и слез с вдигнати ръце! — извика, отваряйки наполовина вратата.
Светлините на ягуара угаснаха и след това се появи Мардзила с вдигнати ръце. Монталбано не се помръдна. Мардзила се олюляваше, изглеждаше като дърво, поклащано от вятъра.
— Напика се от страх — отбеляза Ингрид.
Монталбано остана неподвижен. Големи сълзи започнаха бавно да се стичат по лицето на доктора. След това направи крачка напред, тътрейки крака.
— Милост!
Монталбано не отговори.
— Милост, дон Пепе! Какво още искате от мен? Направих всичко, както ми наредихте!
Но Монталбано не се помръдваше! Мардзила падна на колене със събрани за молитва ръце.
— Не ме убивайте! Не ме убивайте, господин Агулия!
Значи, лихварят, който му се обаждаше, за да му дава заповеди, беше дон Пепе Агулия, известен строителен предприемач. Нямаше нужда да се правят подслушвания, за да го открият. В този момент Мардзила се беше превил с подпряно в земята чело, а с ръцете прикриваше главата си. Най-накрая Монталбано се реши да слезе много бавно от колата. Фелдшерът го чу как се приближава и се преви още повече, хълцайки от рев.
— Погледни ме бе, лайнар!
— Не, не!
— Погледни ме! — повтори Монталбано, като така изрита Мардзила в ребрата, че тялото му първо подскочи във въздуха, а после падна по гръб. Но той все още отчаяно държеше очите си затворени.
— Аз съм Монталбано. Погледни ме!
Мина време, преди фелдшерът да разбере, че човекът, който стоеше пред него, не е дон Пепе Агулия, а комисарят. Изправи се наполовина, като продължи да се подпира с едната ръка на земята. Изглежда, си беше прехапал езика, защото от устата му течеше малко кръв. Вонеше. Не само че се беше напикал, но се беше и насрал.