Сега не му оставаше друго, освен да влезе вътре. Хвана се за преградата, за да се повдигне над нея и да я прескочи. Левият му крак вече беше минал от другата страна, когато нещо се случи. Нещо, защото Монталбано не можа да си даде сметка какво е. Бодежът в средата на гърдите му се оказа толкова ненадеен, прорязващ, болезнен и продължителен, че комисарят, яхнал като кон преградата, беше сигурен, че някой го е прострелял с харпун и го е уцелил. И докато мислеше за това, същевременно осъзнаваше, че разсъждението му никак не е правилно. Прехапа устни, защото му идваше отчаяно да изкрещи, от което може би поне малко щеше да почувства облекчение. И веднага след това си даде сметка, че този бодеж не идва отвън, както вече неясно подозираше, а отвътре, от дълбините на тялото му, където нещо се беше спукало или беше достигнало момента на спукването си. Изпитваше огромно затруднение да си поеме въздух и да го накара да премине през стиснатите си устни. Изведнъж бодежът, както се беше появил, изчезна, оставяйки го схванат и замаян, но не и уплашен. Изненадата беше взела надмощие над страха. Хлъзна задника си по преградата чак докато не успя да подпре раменете си в скалата. В този момент равновесието му вече не беше толкова нарушено, щеше да има начин и време да се съвземе от неразположението, което му предизвика тази невероятна лавина от болки. Оказа се обаче, че няма нито начин, нито време, защото вторият бодеж се появи неумолим и по-жесток от първия. Опита да се овладее, но не успя. Тогава сви рамене и започна да плаче със затворени очи, плач от болка и тъга, а когато до устните му достигаше вкусът на сълзите и този на морските капки, които падаха от косата му, не успяваше да ги различи, и докато болката се превръщаше в нещо като бормашина, забита в живата му плът, започна дълго и отегчително да си повтаря наум: „Татко мой, татко мой, татко мой…“.
Повтаряше името на мъртвия си баща и без думи го помоли някой от терасата на вилата най-накрая да го забележи и да го довърши с милостивия си картечен откос. Но баща му не чу молбата му и Монталбано продължи да плаче чак докато и този път болката изчезна, но изключително бавно, сякаш съжаляваше, че го напуска.
Мина обаче доста време, преди да е в състояние да раздвижи едната ръка и единия си крак; изглежда, крайниците отказваха да се подчинят на заповедите, които мозъкът им изпращаше. Отворил ли е очите си, или все още бяха затворени? По-тъмно ли е отпреди, или погледът му беше замъглен?
Примири се. Трябваше да приеме нещата такива, каквито бяха. Постъпи глупаво, като тръгна сам, защото се появи трудност и сега трябваше да плаща последствията от собственото си безразсъдство. Единственото, което му оставаше, беше да се възползва от интервалите между бодежите, да влезе във водата, да заобиколи скалата и да заплува бавно към брега. Моментът не беше подходящ да продължи напред, трябваше да се върне, нужно беше да влезе отново във водата и само да заобиколи шамандурата…
Защо шамандурата, а не скалата? Едва тогава си представи картината, видяна по телевизията, гордия отказ на платноходката, която, вместо да заобиколи шамандурата и да се върне назад, беше предпочела упорито да продължи чак до момента на разбиването й в лодката на съдиите… Това му помогна да разбере, че и неговата натура не му даваше никаква възможност за избор. Никога не би могъл да се върне назад.
Остана около половин час неподвижен, облегнат на скалата, вслушвайки се в тялото си, в очакване дори и на най-слабия сигнал за идването на нова остра болка. Но не се случи нищо повече. Затова не можеше да продължава да губи време. Потопи се в морето пред преградата и заплува „жабешката“, водата беше спокойна, а вълните нямаха сила и се разбиваха още преди да достигнат решетката. Насочвайки се към брега, разбра, че се намира в нещо като канал с циментови стени, широк най-малко шест метра. В действителност, докато краката му все още не докосваха дъното, вдясно, на нивото на главата си, видя пясъка, който се белееше. Хвана се с две ръце за по-близкия край и се издърпа нагоре.