Той млъкна. Зад Мейвис се беше появил някакъв мъж. Той беше нисък, оплешивяващ, с обикновено лице и меки очи зад дебелите стъкла на очилата с рогови рамки.
Това беше той самият.
— О, не! — изпъшка Бартолд.
— О, да — отговори двойникът. — Човек не може да преминава бариерата от хиляда години без последствия, Евърет. Понякога в законите наистина има смисъл. Аз съм твоят двойник във времето.
Бартолд погледна Бартолд и каза:
— Мен ме гони…
— Аз — отвърна спокойно двойникът. — Разбира се, маскиран, тъй като ти имаш доста врагове в миналото. Глупак такъв. Защо бягаше?
— Мислех, че си следовател. А ти защо ме гонеше?
— По една-единствена причина.
— И каква е тя?
— Можехме да станем толкова богати, колкото не си и сънувал — каза му двойникът. — Ако не се чувстваше толкова виновен и изплашен! Ние тримата — ти, Байртър и аз — щяхме да идем в „Интертемпорална“ и да пуснем иск за тройно обезщетение!
— Тройно! — задъха се Бартолд — Никога не съм се сетил за такова нещо.
— Сумата щеше да бъде главозамайваща. Щеше да бъде безкрайно по-голяма от тази за двойното обезщетение. Ти ме разочарова.
— Е — каза Бартолд. — Станалото, станало. Поне можем да си вземем парите за двойното и после да решим…
— Аз прибрах сумите и от двата чека и подписах формуляра за освобождаване от теб. Защото нали знаеш, че теб те нямаше.
— В такъв случай си искам моя дял.
— Не ставай смешен — каза му двойникът.
— Но той си е мой! Ще ида в „Интертемпорална“ и ще им кажа…
— Няма да те слушат. Аз ти отнех всички права. Не можеш даже да останеш в настоящето, Евърет.
— Не ми погаждай този номер! — замоли се Бартолд.
— Защо не? Я какво направи ти с Байртър.
— Проклет да си! Не си ти тоя, дето ще ме съди! — развика се Бартолд. — Та ти си аз!
— Кой друг би могъл да свидетелства освен ти? — попита го двойникът.
Бартолд не можеше да преглътне това. Той се обърна към Мейвис.
— Скъпа, ти винаги си ми казвала, че познаваш съпруга си. Сега не ме ли позна?
Мейвис отстъпи в къщата. Когато се обърна, Бартолд забеляза блясъка на румстъна около врата й и не попита нищо повече.
Бартолд и Бартолд стояха лице в лице. Двойникът вдигна ръка. Един полицейски хеликоптер се спусна и кацна на поляната. От него слязоха трима полицаи.
— Точно от това се страхувах, господа — каза двойникът. — Моят двойник, както знаете, тази сутрин си взе сумата. Той се отказа от правата си и замина в миналото. Боях се, че ще се върне и ще поиска още.
— Повече няма да ви безпокои, господине — каза един от полицаите. След това се обърна към Бартолд. — Ей, ти! Връщай се във флипера и се махай от настоящето. Другия път като те видим, ще стреляме!
Бартолд разбра, че е загубил.
— С удоволствие ще си отида, господа — каза той много тъжно. — Но флиперът ми се нуждае от ремонт. Няма часовник.
— Трябваше да помислиш за това, преди да подписваш отказа — отговори полицаят. — Хайде, тръгвай!
— Моля те! — запелтечи Бартолд.
— Не — отговори Бартолд.
Никаква милост. И Бартолд разбра, че ако беше на мястото на двойника си, той щеше да каже същото.
Качи се във флипера и затвори вратата. Гледаше безсмислено годините, от които можеше да избира, ако това изобщо беше избор.
Ню Йорк през 1912 година с подлудяващите спомени от собственото му време и Дебелия Джак Бартолд? Или Мемфис от 1869 година с Бен Бартолдър, който очаква третото му появяване? Или Кьонигсберг, 1676 с ухиленото отнесено лице на Ханс Бьорталер за компания и с черната смърт? Или Лондон от 1595 година с главорезите на Том Бартъл, които претърсват улиците, за да му отмъстят? Или замъкът на Девата през 662 година с разярения Конър Лох мак Байртър, който го чака, за да си върне боя?
Всъщност наистина нямаше никакво значение. Този път, помисли той, нека мястото да ме избере.
Затвори очи и без да гледа, натисна бутона.