Той нагласи показанията. Изведнъж се почувства много самотен. Беше ужасен риск да премине границата от хиляда години. За миг Бартолд помисли да зареже цялата тази несигурна работа и да се върне в убежището на своя дом, съпруга и служба.
Но се стегна и натисна бутона за старт.
Намери се в Англия, 662 година в близост до укрепения древен замък на Девата. Скри флипера в един храст и се появи, облечен в проста дреха от грубо ленено платно. Тръгна по пътя към замъка на Девата, който се виждаше на хълма в далечината.
Покрай него минаха група войници, които дърпаха някаква кола. Бартолд забеляза в нея жълтия блясък на балтийски кехлибар, глинени съдове с червена глазура от Галия и даже някакъв италиански свещник. Явно плячка от някой завзет град, помисли си Бартолд. Искаше да попита войниците, но те го изгледаха сърдито и той се отдръпна. Беше доволен, че не го хванаха да го разпитват.
После отмина двама мъже, съблечени до кръста, които пееха на латински. Онзи, който вървеше отзад, удряше, жестоко предния с камшик по гърба. После си смениха местата, без да прекъсват песента.
— Извинете, господа…
Но те даже и не погледнаха към него.
Бартолд продължи да върви, като бършеше потта от челото си. След малко видя един доста изцапан мъж, който държеше копие върху едното си рамо и меч върху другото.
— Сър — заговори Бартолд, — дали не знаете как бих могъл да намеря един свой родственик, който е дошъл тук от Айона? Името му е Конър Лох мак Байртър.
— Мога — заяви мъжът.
— Къде е? — попита Бартолд.
— Стои пред теб. — Мъжът веднага отстъпи, измъкна меча от ножницата и пусна копието върху тревата.
Бартолд възхитено се загледа в Байртър. Под дългата му коса видя точно копие на себе си.
Най-после бе открил своя човек!
Но той се държеше доста неприятелски. Напредваше бавно и държеше меча си, готов да замахне.
— Изчезни, демоне! — извика Байртър. — Иначе ще те нарежа на парчета.
— Аз не съм демон! — развика се Бартолд. — Аз съм твой роднина!
— Лъжеш — заяви твърдо Байртър. — Аз наистина съм скиталец и отдавна не съм се прибирал у дома, но още мога да си спомня всеки член от семейството си. Ти не си от тях. Така че трябва да си демон, който е взел лицето ми, за да ме омагьоса.
— Чакай — замоли се Бартолд, когато ръката на Байртър се напрегна за удар. — Някога мислил ли си за бъдещето?
— Бъдещето ли?
— Да, бъдещето! След векове!
— Чувал съм за това странно време, макар че си живея ден за ден — каза Байртър и бавно отпусна меча. — Веднъж в Айона дойде един странник. Когато беше трезвен, казваше, че е корнуелец, а когато се напиеше, твърдеше, че е фотограф и снима живота. Обикаляше, щракаше с една кутийка и си говореше сам. Като му дадяхме да пие, той ни разказваше за времената, които ще дойдат след днешните.
— Точно оттам съм аз — каза Бартолд. — Аз съм ти далечен роднина в бъдещето. И съм дошъл, за да ти предложа огромно богатство!
Байртър прибра меча си.
— Това е много мило от твоя страна, родственико — каза той възпитано.
— Но естествено това ще изисква голяма помощ от твоя страна.
— Така си и знаех — въздъхна Байртър. — Добре, нека чуем предложението ти, родственико.
— Ела с мен — каза Бартолд и го поведе към флипера си.
В кафявото куфарче бяха всички подготвени материали. Той приспа Байртър с ръчна хипноза, тъй като ирландецът показваше признаци на изнервеност. После, след като прикачи електродите към челото на Байртър, той му предаде по хипнотичен път кратък курс по световна история, курс по съвременен английски и го обучи на съвременно поведение. Това отне почти два дни. Междувременно Бартолд използва машината за бързо присаждане, която бе купил, за да прехвърли пръстовите си отпечатъци на Байртър. Сега те имаха еднакви отпечатъци. След няколко месеца поради нормалното излющване на клетките те щяха да изчезнат и да открият оригиналните, но това не беше важно. Те и не трябваше да останат за постоянно.
После, като използва предварително подготвения списък, Бартолд добави някои белези, които липсваха на Байртър и премахна други, които не трябваше да има. Електролизата се погрижи за факта, че Бартолд бе започнал да оплешивява, а родственикът му не.
Когато приключи, Бартолд вкара ревитализатор във вените на Байртър и зачака.
Малко след това Байртър изстена, почеса натъпканата си с нови знания глава и каза на модерен английски:
— Ох, човече! С какво ме упои?
— Не се притеснявай за това — отговори Бартолд. — Давай да се захващаме за работа.