Выбрать главу

— Ясно — със съмнение промърмори Грайнс. — И вие ли чувствате същото? — попита той Бартолд.

— Разбира се — отвърна Бартолд. — Аз имам същите тайни мечти като него. Но един от нас трябва да остане… Това е нещо като задължение… И аз се съгласих да остана.

— Ясно — каза Грайнс. Но тонът му показваше, че нищичко не му е ясно. — Ха! Ето. Чековете ви са приготвени, господа. Чисто механична процедура. Могат да бъдат осребрени утре сутринта, ако естествено дотогава не ни бъдат представени доказателства за някакъв пропуск или измама.

Атмосферата в кабинета изведнъж стана ледена. Двамата Бартолд казаха довиждане на господин Грайнс и бързо си тръгнаха.

Пътуваха мълчаливо в асансьора надолу. Когато излязоха от сградата, Байртър заговори:

— Съжалявам, че се изпуснах и казах, че не ми харесва тук.

— Млък!

— К’во?

Бартолд дръпна Байртър за ръката и го вмъкна в едно хелитакси с автоматичен пилот, като внимаваше да не се качи на първото, което попадне пред тях.

Той набра координатите на Уестчестър, после погледна назад, за да види дали не ги следят. Когато се увери, че никой не ги следва, той провери вътрешността на таксито за някоя камера или записващо устройство. Накрая се обърна към Байртър.

— Ах ти, проклет глупак! Оная приказка можеше да ни струва цяло състояние!

— Направих каквото можех — виновно се оправда Байртър. — Сега пък какво има? О, мислиш, че са се усъмнили.

— Точно така! Грайнс със сигурност е наредил да ни следят. Ако успеят да открият нещо, само нещичко, което да оспори искането ни, това може да означава планетоида затвор.

— Значи трябва да внимаваме — мрачно произнесе Байртър.

— Радвам се, че го разбра най-после — отвърна Бартолд.

Те вечеряха мълчаливо в един ресторант в Уестчестър и пийнаха. Това малко им възвърна настроението. Чувстваха се почти щастливи, когато се върнаха в дома на Бартолд и изпратиха хелитаксито обратно в града.

— Тази вечер ще поиграем на карти — каза Бартолд. — И ще си говорим, ще пием кафе. Ще се държим така, като че ли и двамата сме Бартолд. Утре сутринта аз ще отида да осребря чековете ни.

— Добре — съгласи се Байртър. — Ще се радвам да си ида после. Не мисля, че бих могъл да издържа на този живот сред стомана и бетон. Ирландия, човече! Крал на Ирландия! Ето какво ще стана!

— Сега не говори за това — Бартолд отвори вратата и те влязоха.

— Добър вечер, скъпи — каза Мейвис, като гледаше в една точка точно между двамата.

— Беше казала, че ме познаваш — тъжно произнесе Бартолд.

— Разбира се, мили — каза Мейвис и се обърна към него с блестяща усмивка. — Просто не исках да обидя горкия господин Байртър.

— Благодаря ти, любезна дамо — каза Байртър. — Може би после ще ти изпея още някоя древна ирландска балада.

— Сигурна съм, че ще ми бъде приятно — отвърна тя. — Един човек те търси, скъпи. Ще се обади по-късно. Миличък, гледах рекламите за палтата от скарт. Полярният марсиански скарт е малко по-скъп от равнинния, но…

— Мъж ли се обади? — попита Бартолд. — Кой?

— Не каза. И освен това пада по-красиво и блести така, че…

— Мейвис! Какво искаше този човек?

— Каза нещо за двойното обезщетение — отговори тя. — Но всичко вече е уредено, нали?

— Не е уредено, докато не взема парите от чека — каза й Бартолд. — А сега ми повтори какво точно каза.

— Ами каза ми, че се обажда за така наречения ти иск към „Интертемпорална застрахователна корпорация“…

— Така наречения? Така ли каза?

— Точно. Така наречения иск към „Интертемпорална застрахователна корпорация“. Каза, че трябвало да говори с теб веднага, преди утре сутринта.

Лицето на Бартолд посивя.

— Каза ли, че ще се обади пак?

— Каза, че щял да дойде лично.

— Какво има? — попита Байртър. — Какво означава това? Ясно. Следовател от застрахователното!

— Точно така — каза Бартолд. — Трябва да е открил нещо.

— Но какво?

— Откъде да знам? Остави ме да помисля!

В този момент звънецът на входната врата звънна. Тримата от семейство Бартолд се спогледаха мрачно.

Звънецът се обади отново.

— Отвори, Бартолд! — извика някой. — Не се опитвай да ме заблудиш!

— Не можем ли да го убием? — попита Байртър.

— Много е сложно — каза Бартолд след кратко размисляне. — Хайде! Излизаме през задния вход!

— Но защо?

— Там е паркиран флиперът. Отиваме в миналото! Не разбираш ли? Ако той имаше доказателство, щеше вече да го е дал на застрахователите. Значи само се съмнява. Може би си мисли, че ще успее да ни обърка с въпроси. Ако се държим по-надалеч от него до сутринта, ще бъдем в безопасност!