— Какво ще кажеш, ако ти предложа сто долара за една препоръчана едночасова доставка?
— Сто долара? — ахна разносвачът. — Сериозно ли?
— Само ако писмото пристигне там до десет часа тази сутрин.
— Е, не знам…
— Слушай. — Лайтстоун бързо измъкна портфейла си. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-сигурен, карай си другите писма до централния клон… но първо занеси това до десет тази сутрин. — Той подаде на разносвача банкнота от сто долара. — Споразумяхме ли се?
Разносвачът погледна парите, за миг се поколеба, после махна на Лайтстоун да го последва до камиона му навън.
Пет минути по-късно агентът от екип „Браво“ бързо се върна в ресторанта със служебното писмо в ръка и седна на масата точно когато Дани излезе от кухнята с димящ поднос.
— Закъсняваш — заяви жената, като погледна часовника си. — Пощадих те цели петнадесет минути.
— Реших да направя нещо полезно, което да заплати продължителния ми престой тук — обясни Лайтстоун и й подаде писмото.
— Не ми казвай, че се мъчиш да си намериш работа в пощата? — Очите на жената леко се присвиха, когато хвърли поглед на плика, преди да го бутне встрани.
Лайтстоун се засмя.
— Едва ли. Не мисля, че от мен става добър държавен служител. Федералното правителство и аз не сме на едно и също мнение за много неща. Всъщност, преди да те срещна, смятах всичките просто за банда прасета, годни само за угояване. Знаеш този тип: твърде мързеливи, за да се размърдат и да свършат някаква истинска работа.
— За разлика от твоя стандарт — кльощави, корави мъже, дето не стават за нищо и случайно са… как го каза… „между две работи“? — усмихна се Карла.
— Точно така — кимна Лайтстоун. — Мъжът трябва да си знае мястото в тоя свят.
— Всъщност — замислено го заоглежда тя, — обзалагам се, че си идеалният кандидат да докараш инфаркти на ония високопоставени типове от Вашингтон.
— Да съм споменавал нещо такова? — усъмни се Лайтстоун.
— Обзалагам се, че така ще стане — подсмихна се Карла. После признателно се обърна към готвача, който постави пред нея димящата чиния — бъркани яйца с дребен китайски грах — и една препечена филия.
— Дани, ти си съкровище. Напомняй ми никога да не позволявам на федералното правителство да те измъкне от мен.
— О, мадам, няма начин това да се случи — лъчезарно се усмихна младият готвач. — Добавих гъби за разнообразие. — Той посочи към доволната спяща пантера. — Май тази сутрин всички се нуждаете от нещо за подсилване.
После готвачът сведе поглед към бинтованата ръка на Лайтстоун, поклати глава, ухили се и се оттегли в кухнята, тананикайки си весело, без да обръща внимание на изненаданите им физиономии.
33.
— По дяволите, защо не измисли нещо подобно още първия път? — попита Лари Пакстън, след като огледа последното изобретение на Майк Такахара.
— Ограничена перспектива — отвърна техническият експерт на екипа.
— Това пък какво означава?
— Преди два дни не смятах, че нещо толкова сложно като пробиването на четирисантиметрова дупка отстрани на сандъка си заслужава усилията.
— Обаче осемчасовото преследване на отровни змийчета из леденостудения склад ти даде различна перспектива за нещата — злобно изкоментира лидерът на екип „Браво“.
— Ами така е.
— Да бе, стига си дрънкал глупости — обади се Дуайт Стоунър, докато той и другите трима агенти наблюдаваха първата червенокрака тарантула предпазливо да пристъпва в 60-сантиметровия прозрачен участък на гъвкавата черна тръба, която сега свързваше като тунел един от дървените сандъци със специалния терариум.
Още четиринадесет гигантски тарантули я последваха една след друга в пластмасовата тръба.
— Е, изглежда, тази измишльотина може да проработи — заяви Пакстън саркастично.
Те изчакаха търпеливо — една минута, втора и после трета, — за да паднат тарантулите в терариума. Нищо.
— По дяволите, сега пък какво става? — попита Пакстън накрая.
— Не влизат в терариума — отбеляза Майк Такахара.
— И сам виждам. — Лари Пакстън коленичи до терариума и се опита да погледне в черната тръба. — Това, което искам да знам, езащо?
— Вероятно се страхуват от новата обстановка — предположи техническият експерт, като внимателно потупа тънката гъвкава тръба. Чуваше се скърцащият звук на припкащите крака в тръбата, но нито една тарантула не рискува да влезе в терариума.
— Глупости — измърмори Пакстън. — Обикновено паяците са главните виновници всички други да се страхуват.
— Може би не гледат на нещата по този начин — предположи Томас Уошак.