— Удари го по-силно — предложи Стоунър.
Такахара внимателно разклати тръбата и явно причини по-голяма суматоха в нея, но нито един гигантски паяк не се показа. Терариумът остана празен.
— Не, не така. Ето как. — Пакстън грабна тръбата и силно я разклати.
— Чакай, Лари, нее! — опита се Майк Такахара да предупреди шефа си, но беше много късно.
За ужас и на четиримата агенти, гъвкавата черна тръба се измъкна от двата края.
— Мамкаму!
Лари Пакстън и Дуайт Стоунър инстинктивно мушнаха единия край на тръбата на мястото й. Без да помислят, те вдигнаха другия края от пода и бързо покриха осемсантиметровия отвор с голи ръце.
Ужасната грешка едновременно бе прозряна и от двамата. Те погледнаха надолу към застрашените си ръце и бързо се дръпнаха. Но Стоунър — чиито рефлекси бяха развивани от дванадесетгодишен, откогато се е мятал след изстреляните футболни топки — реагира първи.
Огромният агент се пресегна, дръпна ръката на Пакстън от края на тръбата, стисна я и като използва изумителната си сила, събра двата края в отмалелите ръце на своя шеф, после бързо отстъпи назад.
Лари Пакстън продължаваше да се взира в затворената примка от огъната тръба в ръцете си, с очи, изцъклени от ужас. Тропотът от бързо припкащите гигантски тарантули го накара да притисне още по-здраво двата края на тръбата, когато някой силно заудря върху вратата на склада.
Очите и на четиримата мигновено фокусираха вратата.
— По дяволите, сега пък кой е? — прошепна Дуайт Стоунър.
— Не може да е Хенри — напомни им Уошак. — Той каза, че с Боби за известно време няма да се навъртат наоколо.
— Не ме интересува кой е, искам някой да ми подаде… — започна да се пеняви Лари Пакстън, но веднага млъкна, когато Стоунър вдигна пръст пред устните си.
Стоунър измъкна полуавтоматичния пистолет от кобура под рамото си. Прикри се зад една от колоните на склада и кимна на Майк Такахара да отвори.
Пакстън, Стоунър и Уошак застинаха, докато наблюдаваха как техническият експерт на екипа предпазливо се доближава до изхода, издърпва пердето на малкия прозорец, после отваря вратата и излиза навън.
Четири минути по-късно Такахара се върна с плик за служебна поща и едно листче в ръка.
— Знаете ли — замислено съобщи той, като се доближи до Лари Пакстън, чиито очи святкаха злобно. — Следващия път, когато изпълняваме тайни операции, вероятно ще трябва да си наемем пощенски клон. Изразходваме толкова време и усилия… Без да споменавам огромните неприятности — добави той, като хвърли многозначителен поглед към кръга от пластмасовата тръба в треперещите ръце на своя шеф.
— Не… ме… интересува… Някой… да… ми… подаде… проклетото… тиксо… веднага — нареди Лари Пакстън през стиснати зъби.
— От кого е? Пак ли е от Дженифър? — попита Дуайт Стоунър, без да му обръща внимание. — Какво прави тя? Да не си е спомнила пак някоя друга съдбоносна информация, която е забравила да ни каже?
— Не, това е от Хенри. — Майк Такахара подаде листа на Стоунър да го прочете, докато тършуваше в близката кутия.
— О, и какво прави той сега? — попита Томас Уошак, като се опитваше да прочете листчето над мускулестата ръка на Стоунър.
— Не съм съвсем сигурен — призна си Такахара, като намери една ролка тиксо и започна да оглежда краищата на огънатата тръба, вкопчена в треперещите ръце на Лари Пакстън. — Но ако чета тази бележка точно, май се опитва да ни съобщи, че сме на мушката.
34.
Малко след един часа следобед, същия петък, Лари Пакстън, Дуайт Стоунър, Майк Такахара и Томас Уошак чакаха в коридора помощникуправителя да отвори вратата на тристайния апартамент, разположен на последния етаж на хотела им.
— Мисля, ще се убедите, че представителният ни апартамент е прекрасен, господин Стенли — увери помощникуправителят Дуайт Стоунър и махна на четиримата мъже да влязат в помещението, после вкара количката с багажа им.
— Всъщност харесвах повече старата си стая — тъжно заяви Стоунър, като заоглежда луксозните мебели, без да се впечатлява от античните мебели в някакъв неопределим европейски стил. — За нещастие обаче нашият директор е развил изтънчен вкус на преклонна възраст.
— Дяволски си прав — измърмори Лари Пакстън.
— Моля за извинение, не ви разбрах? — обърна се помощникуправителят към Пакстън.
— Казах, че горя от нетърпение да разбера дали шефът ще хареса тази стая — весело отговори командирът на тайния екип.
— А, да. Е, мисля, че ще остане доволен. А вашата стая, разбира се, е свързана чрез тази врата. — Управителят на хотела почука с кокалчето на ръката си върху здраво заключената врата. — Почти същата като тази. Наистина.