— Сигурен съм, че ще сме много добре тук. Мислите ли, че можете да доставите половин дузина сандвичи с говеждо месо и малко пържени картофки от барбекюто на онова заведение през улицата? — попита Дуайт Стоунър. Той подаде четири двайсетачки на помощникуправителя, който ги огледа, прегъна ги и ги прибра възхитително сръчно с една ръка.
— След половин час добре ли е?
— Идеално — кимна доволно Стоунър, като любезно изпрати младия мъж до вратата.
Те изчакаха да стихнат стъпките на помощникуправителя. После, докато Стоунър и Уошак претърсваха съседния апартамент, а Пакстън наблюдаваше през прозореца, Майк Такахара се протегна към телефона и набра един местен номер.
— Стая 1012, последен етаж, в дъното на коридора, вдясно.
Петнадесет минути по-късно на вратата се почука.
Майк Такахара погледна през шпионката, отвори вратата, отстъпи, за да направи място на Хенри Лайтстоун да влезе, после заключи след него.
— Чист ли си? — попита Лари Пакстън.
Лайтстоун мълчаливо измъкна една леденостудена бира от хладилника, бегло огледа дървените столове с високи облегалки и после седна на пода, като опря гръб на стената.
— Надявам се — отговори той, след като отпи огромна глътка от студената бира и се огледа. — Виждам, че харчим парите на Халахан с нашето обичайно равнодушие към правителствените наредби.
— Имаш ли представа колко е трудно да се открият две съседни стаи в края на коридора на такова място? — попита раздразнено Пакстън. — Като се сетя за всичките лайна, през които минахме досега в тази операция, зрителите от правителството могат да целунат черния ми задник.
— Говориш като истински бюрократ. — Лайтстоун кимна одобрително, като насочи вниманието си към техническия агент. — Все пак провери ли мястото, просто за по-сигурно?
— Разбира се — кимна Майк Такахара. — Телефоните, лампите, контактите и ключовете са чисти. Нищо не виси над главата ми, доколкото успях да забележа. Стените са дебели, стаята под нас е заета от рекламни търговци на фармацевтична компания, изключих радиото и телевизора. Ние сме толкова чисти, колкото можеш да бъдеш в някой хотел… Освен ако, разбира се, не са ни набутали някои нови електронни хитрини в задниците. В този случай всякаква сигурност е изключена — замислено добави той.
— Ще се съглася с това — прие Лайтстоун оценката на техническия агент за положението. — Съжалявам, ако ви звуча прекалено параноично, но последните двадесет и четири часа бяха много странни. — Очите му пак обходиха стаята. — Момчета, да имате нещо за ядене?
— Сандвичите са на път — информира го Стоунър, като изучаваше бинтованата китка на Лайтстоун. — По дяволите, какво се е случило с ръката ти?
— Няма значение. Ще се занимаем с нея по-късно. — Лари Пакстън изгледа екипа със строгия си поглед. — Първото, което искам да разбера, е какво, по дяволите, става с екип „Чарли“.
Между глътките бира Хенри Лайтстоун описа първия си контакт с двамата военни в странноприемницата „Смъртоносен огън“ и последвалото наблюдение над екип „Чарли“, като изпусна само личната си бъркотия с женатакотка.
Той замълча, когато на вратата се почука, изчака Стоунър и Такахара да вземат сандвичите от помощникуправителя, награден с огромен бакшиш, и завърши с описание на устройствата, които откри под пикапа си.
Дълго време петимата се гледаха един друг.
Майк Такахара наруши тишината.
— Можеш ли да ми нахвърляш груба скица на второто устройство? — Той му пададе молив и лист.
Лайтстоун направи няколко бързи щрихи с молива, помисли малко, добави единдва детайла и върна листа на Такахара.
— Сигурен ли си за тези дупки в основата? — попита техническият агент, след като разучи скицата.
— Аха, имаше ги. От всички страни по четири.
— Колко бяха големи?
— Може би пет сантиметра в диаметър.
— А какви са тези правоъгълници над дупките?
— Приличаха на вдлъбнатини. По една на всяка дълга страна, покрити с някакъв грапав станиол и май нещо беше напечатано на него. Не исках да се доближавам, за да разбера какво пише.
— Правилно — кимна одобрително Такахара. — А каква беше основата? Магнитна ли?
— Не мисля. Приличаше на някакъв вид лепкава подложка, която задържаше устройството на мястото му.
— А как беше боядисано устройството? Обичайното военно зелено?
— Точно така.
— Някакви отличителни символи, знаци, номера?
— Не. Или най-малкото нищо, което да си спомням. Техническият агент кимна и огледа своята компания.
— Е, мисля, че Хенри е открил едно устройство МТЕАР-42.