— Майк, кой е местният агент най-близо до нас в Южен Орегон?
— Един момент.
Тридесет секунди по-късно Такахара вдигна поглед от екрана.
— УилбърБогс.
— Добрият стар Уилбър. Като млад агент бил страшилището на залива Чесапийк. Но подразнил височайшите бракониери повечко, отколкото…
Изведнъж Лари Пакстън изкриви лице. После огледа колегите си.
— И вие ли, момчета, си помислихте същото?
— О, да — тихо измърмори Хенри Лайтстоун, а очите му блеснаха. — Халахан, Мур, екип „Чарли“, учението, Боби, Сюзан, гадателят, вещицата… а сега и добрият стар Уилбър. Голямото щастливо семейство играе в един отбор.
— Мислиш, че всички са се съюзили, за да ни натрият носа? — попита Томас Уошак. — И Уилбър Богс?
— Поне така изглежда. — Лайтстоун клатеше бавно глава, опитвайки се да разпръсне подозренията, които продължаваха да му вадят душата, докато парченцата от пъзела явно се наместваха.
— Една голяма игра и ние сме мишената.
— Бяхме мишената — поправи го Дуайт Стоунър.
— Точно — пак се усмихна Лари Пакстън. — Е, къде можем да открием стария Уилбър Богс?
— Това ще ти хареса — предсказа техническият агент. — Ако си спомням точно картата, в момента сме на двадесет минути път от офиса му.
35.
Уилбър Богс отново дойде в съзнание, излизайки от унеса, който го обвиваше като непроницаем облак.
Изчезна неясното усещане за борба с въжета и мрежи, последвано от отчаяните опити да освободи покритите си с нещо нос и уста.
Когато се събуди този път, чувството на свобода, светлина и обичайното добро физическо състояние се помрачаваше единствено от ужасната пресъхналост в гърлото и поносимата безчувственост, която заличаваше болката, пронизваща на няколко места тялото му. Това го объркваше. Къде е… и защо?
Накрая той успя да осъзнае, че банките и тръбичките, прикрепени върху ръката му, вероятно означават нещо важно.
„Монитори? Венозни игли? Ярки светлини? Трябва да е болница. Защо съм се сковал. Вероятно са ми поставили някакви упойки.“ И тогава той реши, че за да си спомни какво му се е случило, трябва да спре течностите в тръбичките, които замайваха мозъка му.
Уилбър Богс внимателно заопипва с лявата си ръка — поради неизвестна причина усещаше дясната натежала и неподвижна, — като проследи с вцепенени пръсти тънката пластмасова тръба до медицинския лейкопласт, залепен отвътре върху лакътя на дясната му ръка, издърпа го, после бавно измъкна венозната игла.
Поради причини, които не можеше напълно да осъзнае, той очакваше веднага да заприиждат хора… и се обърка, когато нищо не се случи.
„Очакваш го, защото винаги така става по телевизията — накрая се разубеди той. — Но те не са длъжни да поставят звукова аларма на венозните игли, защото вече са ме свързали с още четири или пет електронни дрънкулки и онзи огромен монитор точно до леглото… с огромните бутони ВКЛЮЧЕНО/ИЗКЛЮЧЕНО“.
Така.
Уилбър Богс бавно се изправи, провеси крака до леглото и накрая реши, че си струва да разбере дали ще се чувства по-добре, ако изключи монитора. Обаче след това езикът му опипа непозната празнина в устата.
„Какво се е случило с предните ми зъби?“ Той вдигна дясната си ръка, за да опипа мястото на липсващите зъби — и за първи път видя гипсовата превръзка на ръката си. Когато това стана, паметта му започна да приижда.
Лодката.
Моята лодка.
Всичко се оплете и се счупи, проклятие, защото те…
Те?
Очите му се разшириха, когато продължи да се взира в дебелата гипсова превръзка на дясната си ръка. Какво по дяволите…
Ръстман.
Уотли.
ИСмолсрийд. Онзи проклет мръсен…
„Един момент. Мръсен какво? Конгресмен? Не, нещо друго.
Мръсен посредник. Това е. Политически посредник на име Саймън Уотли. Човекът на Смолсрийд. И още кой? Елиот не спо-мена ли, че се страхува от новия наемник на Ръстман?“ Елиот? Кой е той?
Нещо около името на Елиот караше Богс да изпитва страх.
О, да, точно това.
Трябва да им разкаже заЛу Елиот.
Сега паметта му започна да тече по-бързо.
Трябва да ги предупреди.
Тях? Кои? И защо трябва да…
И тогава преградният бент се отвори и приливът от събитията през онзи ден се вля в замаяното съзнание на агента.
Изстрелите.
Два изстрела, много далечни, като от автомат.
Трябва да ги предупредя. Да им разкажа за Лу Елиот… Тойне се появи… И онзи, новият, от когото Елиот се страхуваше, някакъв сержант.
Нещо студено и пусто като зима…
Уинтърсоул.
Сержант Уинтърсоул.
Той вече беше наясно — изтощен почти до припадък, — че Уинтърсоул е ключът. Само да успееше да се съсредоточи върху онзи последен неясен детайл, който се мотаеше някъде отзад в съзнанието му. Нещо за помощ. Нужда от помощ. Да се обади за…