39.
Точно в 18,30 часа същата съботна вечер екипът рейнджъри се събра в тайния лагер на осем километра североизточно от тренировъчната база на Избраната седма бригада на тюлените.
Загрижен, но изобщо неизненадан от събитията на деня, главен сержант Аран Уинтърсоул замислено мълчеше, докато членовете на екипа му сръчно обезопасиха лагера, опънаха кабели по периметъра, монтираха детектори за топлина и движение. После се погрижиха за своя пленник; стоплиха вода за кафе и бойната си дажба храна с трите газови горелки; изядоха порциите си, измиха приборите и изгориха боклука, преди сержантът да ги събере.
През последните седемдесет и два часа екипът проникна няколко пъти във вражеска територия; откри, наблюдава и фотографира членовете на противниковия екип; претърпя нещастен случай; взе пленник; показа огромното си превъзходство пред предполагаемите им „съюзници“, които нелепо се наричаха „военизирана организация“.
— Докладвайте положението — нареди Уинтърсоул, след като всички се настаниха около него в настъпващата тъмнина. — Да започнем с пленника.
— Пленникът е нахранен, дадени са му обезболяващи, здраво завързан, упоен и поставен в леглото — докладва Едно-седем.
— Има ли някаква вероятност да ни чуе какво говорим?
— Не. Сложихме му наушници.
— Какво е състоянието му?
— Външните му рани са без особени следи от инфекции. Или най-малкото нищо, което мога да забележа — каза специалистът по комуникации и медик на екипа. Младата женавойник се поколеба. — Безпокоят ме вътрешните му рани. Засега състоянието му е стабилно. Ще продължа да му давам антибиотици и успокоителни, но не смятам, че ще се оправи през следващите няколко дни.
Уинтърсоул кимна.
— Няма проблем. Можем да го закараме до болницата, ако е необходимо. Някой иска ли да добави нещо по въпроса за пленника, нашите мишени, запаси, информатора, бойната тактика или друго, преди да обсъдим достойнствата на новите си колеги?
Никой не отговори.
— Добре. — Уинтърсоул кимна, после се обърна към специалиста по оръжията: — Едно-две, как виждаш ситуацията?
— Не е добра, главен сержант — спокойно отвърна мускулестият млад войник с нашивки на ефрейтор на яката.
— Обясни.
— От шестнадесетте мъже, които обучавахме днес, по-малко от половината са подготвени за стрелба в мишена на разстояние двадесет и пет метра. Двама са обучени на петдесет метра и просто е невъзможно някой да покрие нормативите. Атаката беше пълен провал. Работата в екип и стрелковата дисциплина не съществуват. Забелязах четирима да се облягат на оръжията си и бяха дяволски близо един до друг с пръсти върху спусъка, докато бягат. Трима продължиха стрелбата, въпреки заповедта ми да спрат огъня. От това, което видях, направо е чудо, че не се изпозастреляха.
— Как оценяваш способността им да изпълнят своята част от нашата мисия?
— Слаба. Ако тези хора се изправят пред професионално обучен и подходящо екипирай противник — като федералните агенти, — смятам, че ще бъдат напълно унищожени сто процента, и то за минути. Едно-четири го каза много точно на срещата с полковника, главен сержант. Не може да им се има доверие. Те просто не са надеждни.
Уинтърсоул въздъхна.
— И как да направим така, че да станат надеждни?
— Допълнителните тренировки не са отговорът — обади се Едно-пет. — Дори да имахме време, няма да постигнем много. Те са жалка паплач и винаги са били такива.
— Главен сержант, съгласен съм с Едно-пет — добави Едно-седем. — Тези хора не са бойна част — още по-малко офицери с високо звание. Те са мързеливци с наднормено тегло, нетренирани, пияници с мания за величие. Възложете на някой от тях истинска мисия и взвод, и всичко ще приключи с петдесет мъртви… и провалена мисия.
Трима от другите четирима рейнджъри твърдо кимнаха в съгласие.
Уинтърсоул насочи вниманието си към мъжа от екипа му, който не се съгласи с преценката на Едно-пет.
— По различен начин ли виждаш нещата, Едно-четири?
— Не, главен сержант.
— Какво има тогава?
— Просто си мислех… Вероятно онези клоуни не се нуждаят въобще от обучение по стрелба, тренировка или мотивация. Може би това, от което се нуждаят наистина, е да пролеят кръв. Някой от тяхната група сериозно да бъде заплашен от федералните агенти.
— Имаш ли някого предвид?
— О, да, главен сержант. — Бегла усмивка мина по лицето на младия рейнджър и той вдигна счупената си китка. — Разбира се. — В десет и тридесет часа в тази съботна вечер, източно тихоокеанско време, пейджърът на командира на отдела за специални операции Дейвид Халахан започна да вибрира върху бедрото му.