След като въздъхна, той се извини пред недоволната си съпруга и компанията за късната вечеря, излезе от фоайето на японския ресторант и се насочи към телефона.
— Халахан е. Какво има?
— Не съм сигурен — отвърна Фреди Мур. — Преди няколко часа получих интересно съобщение по електронната поща от екип „Браво“. Не исках да те безпокоя, но колкото повече мисля за това, толкова повече не ми харесва.
Заместникът на Халахан му разказа за съобщението и своя отговор.
— Какво мислиш? — накрая попита Мур.
— Мисля, че правилно си им отговорил — каза след малка пауза Халахан. — Но съм малко притеснен от военните, които са наблюдавали екип „Чарли“, и въобще не ми харесва историята с онова, което Лайтстоун е открил под пикапа си. Такахара видял ли го е?
— Не. За известно време решили да зарежат пикапа на мястото му.
— С какво се придвижва сега Лайтстоун?
— Купил си е мотор с парите за спешни случаи.
— Всъщност кое точно те безпокои?
— Ами, предполагам, няколко неща — поколеба се за момент Фреди Мур. — Продължавам да мисля, че идеята да държим екип „Браво“ далеч от „Чарли“ е добра. И все още не смятам, че онези идиоти от Избраната седма бригада са сериозна заплаха за екип от висококвалифицирани и средно опитни агенти. Но тази работа с Богс определено ме безпокои.
— Какво се е случило с Богс?
— Все още не могат да го намерят.
— Няма много логика.
— Няма — съгласи се Фреди Мур. — Мисля, че трябва да съобщим вече в централата.
— Няма ли да го накиснем, ако случайно се окаже, че е тръгнал за риба или лов с някой от щатските си приятели, без да е предупредил никого?
Халахан се колеба дълго време.
— Нека да му дадем още един ден — накрая каза той. — Ако не се появи в службата до понеделник, ще уведомим шефа му, че не можем да го открием… Да ги изтеглим ли от операцията? Фреди Мур изръмжа в недоумение.
— Кого?
— Или единия, или другия екип — отвърна Халахан. — Ти кажи.
— Вътрешната интуиция ми подсказва да отстраним „Чарли“ и поставим „Браво“ на тяхното място. Логиката ми казва да оставя и двата екипа по местата им и да видя какво ще се случи. Бих искал да следвам логиката, но не съм сигурен, че интуицията няма да ме тормози следващите дни.
— Нима има бюрократична интуиция? — подразни го Халахан, опитвайки се да прецени безпокойството на помощника си.
— Ако въобще имах някакво бюрократично чувство, щях да изтегля всички обратно и да оставя Богс да се оправя сам — отвърна Фреди Мур и се засмя.
— Добре — обобщи Халахан, — нека да ги оставим още малко. А междувременно виж какво можем да направим, за да открием Богс.
40.
Към девет и тридесет същата съботна вечер Хенри Лайтстоун влезе в салона на странноприемницата „Смъртоносен огън“ с кафяв пазарски плик в ръка и се запъти към една от свободните маси.
Мигновено забеляза жената да сервира топъл билков чай с лимон на единствените двама посетители в ресторанта. Тя се обърна, забеляза го, отново се извърна към младите си гости, каза очевидно нещо забавно на момичето и потупа младежа по рамото.
После небрежно се запъти към масата на Лайтстоун с написаното на ръка меню.
— Приятно ми е да видя пак редовен клиент — поздрави го с безразличен глас, като постави смачканото меню пред него. — Като начало мога ли да ти предложа нещо за пиене?
— Всъщност мислих си да започнем с нещо от моята по-черпка — отвърна Лайтстоун, взирайки се в зелените й очи със златисти петънца.
Жената се поколеба, запази предпазлива дистанция и го погледна подозрително.
„Бива си те в словесното джудо, лейди. Вероятно природна дарба“ — помисли си Лайтстоун и въздъхна:
— Реших, че цветята няма да свършат работа. — Той плъзна поглед към пазарския плик, който стоеше на съседния стол.
Очите й проследиха погледа му…
— Съвършено вярно. С какво мислиш да ги заместиш?
— Всъщност доста труден избор. Накрая реших да опитам с две бутилки домашно орегонско вино, ръчно приготвен карамел от едно закътано местенце в Ашланд, килограм и половина първокачествено говеждо филе за всички месоядни в къщата и пакетче пресни скариди, донесени направо от Мексиканския залив. Питам се, дали мога да помоля Дани да направи онзи фантастичен мармаладов пай, за който спомена… и да го сподели с нас.
— И наистина мислиш, че това ще свърши работа?
Лайтстоун се взира доста дълго в зелените очи със златисти петънца, докато се увери, че съвсем не бяха толкова сдържани, колкото изглеждаха.