Какво?
За миг неясни образи проблеснаха в разстроеното съзнание на тайния агент. Странни, потни, мускулести, дращещи и неопределени еротични образи. Господи, искрено се надяваше, каквото и да е правил, да не е свързано с огромната хищна котка до него.
Но после образите се подредиха и Лайтстоун си спомни как пантерата виеше и блъскаше вратата с острите си като бръснач нокти, докато накрая временно задоволената Карла изстена, предаде се и се заклатушка към съседната стая, за да я пусне на свобода.
— Слушай, хайде да си изясним нещо — настоя Лайтстоун, когато голата жена отново се тръшна грациозно върху леглото, последвана от ентусиазирания скок на котката. — Обичам котките. Наистина ги обичам. Но действително не изпитвам романтична тръпка към напълно различен от човека вид.
Карла само измънка нещо, сгуши се до него, издърпа чаршафа и одеялото над тях и мигновено заспа.
Той бегло си спомняше мъркането на пантерата, наподобяващо бръмчене на дизелова машина, ритмично забиващите се нокти в кожата му, главата с мустаците, търкаща се в неговата… Струваше му се, че това продължи доста дълго, докато накрая — след като си помисли колко странно е да лежи в леглото до хищник, напълно способен да го разкъса на парчета или дори да го лиши от мъжественост — той заспа дълбоко.
„Положението ти се изплъзва от ръцете“ — каза си Лайтстоун, като предпазливо се измъкна от чаршафите, одеялото и лапата, без да обръща внимание на яркожълтите очи, които внезапно се отвориха и после бавно се затвориха. Заклатушка се към банята и се вгледа в изтощеното лице, което го наблюдаваше от огледалото. „Трябва здраво да се залавям за работа.“
Да не споменавам, че се нуждая от сън.
И… момент, колко е часът?
Той забърника в джоба на дънките за часовника си.
По дяволите!
Десет минути по-късно, избръснат, изкъпан и облечен, Лайтстоун се забърза по коридора към пощата, мина през салона на ресторанта, спря се в малкия вътрешен коридор, огледа се и натисна вратата на служебния офис. Усмихна се, когато откри, че пак не е заключена, и тихо влезе.
Първото, което направи, беше да провери съдържанието на кутия №15.
Две писма. Той незабавно разпозна горното — писмото, което помоли Майк Такахара да изпрати предишния следобед.
„Майкъл, добре свършена работа, приятелю мой.“ Тъкмо се протегна към кутията, за да огледа другото писмо, когато чу да се превърта ключ в бравата й. После видя една ръка да се протяга и да прибира съдържанието й.
За миг Хенри Лайтстоун се вцепени на мястото си.
Но след като осъзна, че съдбата току-що му предоставя чудесната възможност да проследи системата за изпращане на писмата от пощенската кутия на военните, той бързо излезе от офиса и затвори вратата след себе си… просто, за да се озове срещу студените бледосиви очи на главен сержант Аран Уинтърсоул.
Без да подозира за неочаквания сблъсък и възможното стълкновение, само на няколко крачки зад гърба му, помощникът на конгресмена Кийт Бенингтън излезе от малката поща и се приближи до служебната кола с последната купчина съобщения в ръка.
Емоционално и физически изтощен и поради това неосъзнаващ смъртоносната природа на своето обкръжение, Бенингтън нямаше представа, че само няколко секунди попречиха на Хенри Лайтстоун да го проследи до шефа му Саймън Уотли, и по-лошото, до още по-влиятелния шеф на Уотли — конгресмена Смолсрийд.
Което за Кийт Бенингтън наистина щеше да се окаже много злополучна ситуация.
Ако младежът имаше и най-слаба представа за значението на своите действия, които можеха да причинят опасен сблъсък между страховитите силни врагове, той щеше да захвърли двете писма в най-близката сграда и да хукне да спасява живота си.
Това би било най-умното.
Но Кийт Бенингтън нямаше никаква представа за ролята си в предстоящата битка между силите на тъмнината и светлината и въпреки доста впечатляващия брой точки от теста за интелигентност не беше особено умен.
Затова се отдалечи от странноприемницатапоща „Смъртоносен огън“ с двете съдбоносни писма, които лежаха на предната седалка, като се чудеше дали наистина толкова силно желае поста на своя началник Саймън Уотли, или трябва да се прицели малко по-нависоко.
„В края на краищата — разсъждаваше той, докато се измъкваше от улица «Брендиуайн» обратно към града — Смолсрийд няма винаги да бъде конгресмен.“ И за първи път от няколко дена Бенингтън се усмихна.
Хенри Лайтстоун отпи от чашата с горещо кафе в ръцете си, като продължи да се взира в мускулестия мъж, който седеше пред него и — странно — изглеждаше някак несигурен.