— Нямам представа защо избраха точно мен — призна си Лайтстоун. — Може би смятат, че е моя вината за ранения им инструктор.
— Късметлии са, че спрях Саша навреме, иначе счупената китка щеше да е най-малкият му проблем — измърмори мрачно Карла.
— И освен това — добави той, — както изглежда, няма да правя нещо опасно.
— Нима? След осем часа започвам. Освен това — добави той с усмивка — две хиляди са си добри пари. Може дори да платя ресторантската си сметка.
Тя го прекъсна неочаквано рязко:
— Знаеш ли, че бъдещите ти ученици пропагандират жестоко насилие срещу федералните власти? — попита тя след дълго мълчание.
— А, това ли било? Но и ти го правиш — напомни й той.
— Аз само се възползвам от първата Поправка да изразявам свободно мнението си — раздразнено оспори тя. — Има голяма разлика между говоренето и действията, Хенри. Много голяма разлика.
— Няма да размахвам флагове, да марширувам на паради и да хвърлям бомби — спокойно й обясни Лайтстоун. — В най-добрия случай само ще науча онези идиоти как да падат, без да си строшат нещо. Ако това може да събори федералното правителство, то явно е в по-лоша форма, отколкото си мислех.
— Наистина си решил да го направиш, нали? — Тя потропваше с тънките си пръсти върху масата.
— Не знам дали „решавам“ е точната дума. Просто не виждам причина да не го направя. Но ако идеята наистина те безпокои… — добави той, за да види как ще реагира, — може и да се откажа. Чак толкова не съм закъсал за пари.
За момент жената седеше мълчаливо, после изведнъж стана.
— Веднага се връщам — тихо измърмори тя и се скри в странноприемницата.
Четири минути по-късно се върна с гердан от нокти в ръка, който мушна през главата му и здраво го завърза зад врата.
— Какво е това?
— Гердан от нокти на пума.
Хенри Лайтстоун погледна надолу към осемте остри нокътя покрай медальон, наподобяващ светлозелен дръглив кон с глава, приличаща на пума, и всичко това нанизано на кожена връв, украсена с мъниста.
— Защо точно на пума?
— Защото ти си котка, Хенри — обясни възбудено жената и въздъхна. — Нокти от мечка не могат да направят абсолютно нищо за теб.
— Но откъде…
— Ние, вещиците, си имаме източници — отвърна загадъчно тя. — Пазиш ли още козината на Голямата стъпка, които ти дадох?
Лайтстоун кимна и се почувства видимо нервен, че я излъга.
— Добре. Носи ги през цялото време. Каквото и да се случи — настоя тя сериозно, — не сваляй този гердан, докато не приключиш с онази работа и не се върнеш тук.
— Не разбирам. — Той се взря любопитно в напрегнатите зелени очи със златисти петънца на жената, като опипваше острите нокти. — Какво може да направи?
— Това са древни бойни талисмани на индианците.
— Бойни талисмани? — Той я погледна изпитателно.
— Битката наближава, Хенри. Точно тук, в провинция Джаспър. Сблъсък между тъмнината и светлината. Може би не усещаш, но си част от нея — наблегна тя, без да прикрие тревогата и яда в очите си. — Щом държиш да се изправиш пред твоите демони, Хенри, най-малкото, което мога да направя за теб, е да се опитам да те запазя жив.
42.
В онази съботна сутрин малко след десет часа Саймън Уотли се събуди със свит стомах и страшно главоболие… последици от многобройните часове, прекарани в препълнените самолети, тормоза от шумните деца, отвратителната храна, без да споменаваме висенето в претъпканите чакални на летищата.
Единствено алкохолът го спаси, спомни си шефът на регионалната служба към канцеларията на конгресмена, докато главата безпощадно го цепеше.
Първичният инстинкт за самосъхранение накара Уотли да се обърне и отново да заспи. Но стомахът му продължи да бушува и главата му не спираше да пулсира, затова накрая той стана, заклатушка се към шкафчето с лекарства и погълна огромно количество хапчета.
Половин час по-късно той се почувства достатъчно добре, за да съумее отново да стане. Този път успя да се избръсне, изкъпе и да измие зъбите си, преди ужасният махмурлук да го повали обратно в леглото.
Уотли знаеше, че има неща, които трябва да свърши — важни неща, като преглеждането на съобщенията от пощенската кутия. Но мисълта за следващия безсънен полет до Вашингтон тази вечер сковаваше мозъка и тялото му.
— Не е честно! — пенявеше се той. — Аз ръководя регионалната служба на Конгреса. Могъща и влиятелна личност, ползваща се с изключителни привилегии и права. Само да звънна по телефона на някой приятел на Реджис Джей Смолсрийд — или на някой, който отчаяно иска да бъде приятел на толкова известен и влиятелен конгресмен и…