Или ругатнята на Бенингтън, или поразително високият му и настоятелен глас, когато изрече това, възпламени остатъка от инстинкта за самосъхранение на Уотли и го стимулира към действие.
Той изпсува и хвърли багажа и чантата си в зеещия отвор на рентгеновата машина, хукна през детектора за оръжие и закрещя да се приближи охраната, когато алармата започна да пищи… Уотли се върна на бегом през детектора, като обезумяло измъкваше портфейла, ключовете и монетите от джоба си, метна ги от другата страна, мушна се обратно през детектора, загреба портфейла и ключовете, грабна очакващата го чанта и ръчен багаж, побягна към изхода, забърника се за пропуска и после обезумяло хукна по асфалтовата писта към отдалечения самолет.
Накрая, останал без дъх, Уотли се заклатушка към малкия самолет, подаде ръчната си чанта на нетърпеливия носач и се запрепъва нагоре по стълбичката… за да открие, че само едно място в задната част на малкия самолет беше останало свободно.
И едва когато се мушна на седалката си между един огромен мъж и неговата почти толкова огромна съпруга, които се караха за мястото до прозореца, и тъжно се втренчи в тясната пътека към пилотската кабина, Саймън Уотли установи, че на тази самолет нямаше стюардеса.
И никакви удобства, нито замайващо, силно питие.
В 6,55 следобед, докато изтормозеният Саймън Уотли разсъждаваше върху несправедливостта на съдбата, Лари Пакстън беше във вихъра си.
Лидерът на екип „Браво“ обезумяло пробиваше дупка след дупка върху дървените сандъци и върху алуминиевите капаци на терариумите. Навсякъде хвърчаха дървени стърготини и алуминиеви стружки, което пришпорваше Уошак по-бързо да пъха краищата на гладката пластмасова тръба в пробитите отвори, да пълни малките пластмасови кутии с щурци и здраво да залепва алуминиевите капаци на пълните терариуми с дълги ивици тиксо.
И едва след като двамата запечатаха капака на шестнадесетия терариум, Пакстън небрежно зададе уместния въпрос:
— Томас, как сме с тиксото?
— Няма проблеми — усмихна се лъчезарно дребният агент. — Купих шестдесет и две ролки. Доколкото разбрах, последните останали в града.
— Хм, шестдесет и две? — Напълно изтощеният лидер на екип „Браво“ огледа разтревожено петдесетте облепени с тиксо терариуми, вече наредени върху лавиците. — Колко ни останаха?
— Ами… една секунда. — Уошак се скри зад купчината сандъци, после след няколко секунди пак се появи. — Най-малко четиридесет. Пакстън се усмихна.
— Томас, приятелю мой — весело съобщи той. — Според скромното ми мнение тая безумна операция най-после започва да си идва на мястото.
Пилотът на друсащия самолет, прелетял от Медфорд до Портланд, докосна дългата писта с четири минути закъснение.
„Всемогъщи Боже — беснееше Саймън Уотли. — Как ще хвана проклетия самолет?“ Той едва изчака, докато самолетът стигне до терминала, бързо откопча колана си и се мушна между редиците… За зла участ точно в този момент пилотът рязко натисна спирачките, за да избегне удара в някакъв камион, превозващ багаж.
Уотли излетя, блъсна се в предните кресла и се плъзна по грубия мокет… докато накрая, благодарение на абразивното триене и учудващо здравата преграда пред кабината на пилота, ненадейно спря.
Зашеметен и окървавен, Саймън успя да се надигне на крака и да се подпре на ниския таван, без да обръща внимание на втренчените погледи, мърморенето на спътниците и объркания поглед на пилота, който се мъчеше да отвори вратата на малкия самолет, за да спусне подвижната стълба. Уотли грабна чантата и куфара си от багажното отделение и побягна към терминала.
След като влезе в сградата, Уотли продължи да бяга — пробивайки с лакти пътя си в претъпканата чакалня на „Хоризонт“, връхлетя в коридора и се втурна нагоре към изглеждащия му безкраен ескалатор, после спринтира през главния терминал, гмурна се през другия контролнопропускателен пункт и се спусна надолу през нов дълъг коридор — към изхода, където седемнадесет минути по-късно със зачервено лице, хрипливи звуци в дробовете и стичащи се струйки кръв от коленете и лактите му, едва крепящ се на треперещите си крака, той разбра, че полетът за Сан Франциско има закъснение.
Чак в 11,55 на онази неделна вечер Саймън Уотли — бинтовай, изтощен, плувнал в пот и напълно гипсиран от шестте питиета, които изпи на летището в Портланд — накрая напъха чантата, куфара и палтото в багажното отделение над главата си и се сгромоляса на последната седалка до тоалетните на полет 757 на „Американ Еърлайнс“ до вашингтонското летище „Дълес“.
И съвсем разбираемо всички планове да прегледа съобщенията от екипа за откриване и унищожаване на противника на подполковник Ръстман за предстоящата среща с Реджис Джей Смолсрийд, Сам Тисбъри и плашещата го фигура в сянка в офиса на конгресмена незабавно се изпариха. Изтощеният Саймън Уотли моментално заспа.