По някаква ирония на съдбата петнадесет минути по-късно, когато таксито се насочи от летище „Дълес“ към вашингтонското околовръстно шосе, мокро от пръскащия дъжд, и успокоеният Саймън Уотли се протегна към джоба на сакото си за съобщенията, унеслият се шофьор, който не слизаше от волана по цял ден, изведнъж осъзна къде беше… Натисна рязко спирачките и сви вдясно в отчаян опит да избегне челния удар, като причини верижната катастрофа. Таксито на Уотли поднесе и се устреми към страничния парапет.
Опитните професионалисти, които отговориха на повикването за верижната катастрофа в участъка между летище „Дълес“ и околовръстното шосе на Вашингтон, не губиха ценно време да се безпокоят за телата, които лежаха заклещени в преобърнатите останки.
Те извадиха бързо и методично всички оцелели от колите с пробити резервоари и разлят бензин, преди някоя от тях да се възпламени. Незабавно им дадоха първа медицинска помощ, за да няма трудности от рода на обилно кървене и стрес при прехвърлянето. Транспортираха пострадалите до най-близката болница колкото е възможно по-бързо и после излетяха за следващото по важност повикване. Според диспечера ги чакаха девет катастрофи, четири от тях — много сериозни.
Общо взето, типичен дъждовен ден в столицата Вашингтон.
Затова екипът, който транспортира Саймън Уотли и таксиметровия шофьор до близката болница „Феърфакс“ в Северна Вирджиния, просто измъкна двете жертви в безсъзнание от линейката и ги предадоха на очакващия медицински екип от спешно отделение. Метнаха двете найлонови торби с вещите им върху носилката, подписаха закачените формуляри, после изчезнаха в мрачната дъждовна сутрин със запалени фарове и виещи сирени.
Куфарът на Саймън Уотли, в който сред другите му лични вещи беше и пликът със снимките, остана в багажника на смачканото такси, което в този момент изтегляха на буксир към близкия гараж на няколко километра от катастрофата.
Както преди него Уилбър Богс, така и Саймън Уотли бързо изчезна в дебрите на препълнената система за спешна медицинска помощ.
45.
Точно в 6,00 часа, понеделник, в типичната за Южен Орегон студена и дъждовна сутрин специален агент Хенри Лайтстоун (сега наречен Хенри Рандолф Лий) излезе от странноприемницата „Смъртоносен огън“, бързо качи мотоциклета си отзад в тъмнозеления пикап и седна на пасажерското място до младежа с гипсираната китка.
Двамата любезно си кимнаха с ясното разбиране, че трябва да оставят уреждането на сметките си за друг ден.
Секунди по-късно пикапът излезе на заден ход от паркинга, ускори по пътя и се скри зад околните дървета, обвити в мъгла.
Два часа по-късно, в 8,00 тихоокеанско стандартно време, в открития хамбар, който служеше за тренировки на Избраната седма бригада на тюлените, главен сержант Аран Уинтърсоул пристъпи пред опънатите татамита и представи инструктора по бойни изкуства Хенри Рандолф Лий на първите му четирима ученици.
Точно в този момент на две хиляди и шестстотин километра разстояние, в почти толкова студената и дъждовна сутрин във Вашингтон, Реджис Джей Смолсрийд нетърпеливо мърмореше на шефа на персонала си дали знае защо, по дяволите, Саймън Уотли още го няма в офиса.
По-късно, след две дузини телефонни обаждания, все по-разтревоженият шеф на персонала информира Смолсрийд по вътрешния телефон (знаеше, както и всеки друг от подчинените на Смолсрийд, че не бива да влиза в луксозния личен кабинет на конгресмена между десет и дванадесет, освен ако президентът и Конгресът обявят война на някоя държава, която действително е способна да се отбранява), че навярно Уотли е изчезнал.
— Да, сър — потвърди шефът на персонала. — Според хората на Уотли миналата вечер той се е качил на самолета в Медфорд…
Не, сър, според управителя на хотела все още не се е регистрирал в резервираната му стая. Може би, сър, заради натовареното разписание на полетите, Уотли е бил възпрепятстван или в Портланд, или в Сан Франциско… Не, сър, той не се е обаждал и не е оставил съобщение, за да обясни причините, доколкото някой тук знае.
Смолсрийд нямаше настроение да слуша такова обяснение от когото и да било, камо ли пък от раболепния шеф на персонала му, когото често сравняваше с ловджийско куче, което не може да намери пътя обратно до прикритието, ако не маркират пътя му с шамандури.
И така, вече разяреният конгресмен повтори заповедта си:
— Открий Уотли — където и да е и каквото и да прави — и го доведи тук. Веднага.