— Все още няма причина да се тревожим — предупреди го Смолсрийд. — Имаше проблем с разписанието на полета му до Вашингтон и най-вероятно е изпуснал някой от самолетите.
— Но не се е обадил.
Това не беше въпрос, а обвинение.
— Не, не се е обадил — призна Смолсрийд.
Ръстман бавно си пое дъх.
— Трябва незабавно да го намерим — настоя той след кратко обмисляне на възможните последици от предателството на Уотли. Веднага се досети, че вероятно Смолсрийд все още не знае за бързата екзекуция на Лу Елиот. В противен случай едва ли щеше да бъде толкова спокоен за изчезването на подчинения си.
— Да, трябва да го намерим… и ще го намерим — бързо го увери влиятелният конгресмен. — Но междувременно трябва незабавно да задействаме новия план.
Ръстман се поколеба.
— Сигурен ли си, че е разумно?
— Да, сигурен съм… От това зависи финансирането, в противен случай…
Настойчивостта на Смолсрийд определено произлизаше от обещанието на Сам Тисбъри да финансира политическата му кариера, без да споменаваме ужасните последици, ако се провалеше и не изпълнеше обещанията си на Олдридж Хамънд, обитаващият сенките председател на комитета ICER.
Обаче подполковник Джон Ръстман размишляваше върху съвсем различни последици — например провала на плановете му за бъдещето, ако не получеше парите си от Смолсрийд при неуспех на операцията. Това обаче бледнееше пред мисълта да прекара останалата част от живота си, преследван от федералните или щатски власти за убийството на Лу Елиот.
Въпреки двете съвсем различни гледища и двамата мъже установиха, че финансовият въпрос ги сближава и в такъв случай Саймън Уотли вече става излишен.
Решението беше лесно.
Но трябваше да го намерят първи.
— Как възнамеряваш да го направиш? — накрая попита Ръстман.
— Кое?
— Издирването.
— Ще го направим от къщи — спокойно отвърна Смолсрийд.
— Какво означава това?
Конгресменът тежко въздъхна.
— Това означава — в дрезгавия му глас се промъкна осезаемо раздразнение, — че ако подчинените ми във вашингтонския офис искат да останат до кацата с меда, ще е по-добре да открият кучия му син, преди аз да съм го направил.
Около три часа бяха необходими на Ръстман, за да успее да организира срещата си с Уинтърсоул лице в лице.
Те седяха скрити в малката горичка от вечнозелени дървета над тайната тренировъчна база на Избраната бригада. Главният сержант внимателно слушаше, докато Ръстман обясняваше под-робно промените в плана.
— Можем да се справим — увери той Ръстман, когато подполковникът свърши. — Всъщност новият план много ни улеснява.
Единственият проблем е, че продължаваме да чакаме досиетата на агентите.
Ръстман вдигна изненадано глава.
— Напомни ли го на Уотли?
— Изпратих му две отделни съобщения чрез пощенската кутия — докладва Уинтърсоул. — Едно миналия четвъртък, после ново напомнително писмо със снимките от наблюдението в края на уикенда. Още не сме получили отговор.
Ръстман изруга и после внимателно обмисли последното разкритие.
— Наистина ли се нуждаеш от досиетата? — накрая попита той.
Уинтърсоул сви рамене.
— Ако искаме да сме сигурни за Лайтстоун… По това описание, „бял мъж, средна височина, средно тегло“, можем да стесним кръга до един или двама, но ще рискуваме възнаграждението за видеозаписа. По-добре е да имаме снимка за потвърждение, преди да започнем действията, които няма да можем да спрем или променим.
— Ще видя какво мога да направя — обеща Ръстман.
Уинтърсоул доволно кимна, после се загледа надолу, преди отново да се обърне към командира си.
— Какво ще правим с Уотли?
Уинтърсоул зададе въпроса, защото знаеше, че той и Ръстман щяха да бъдат първите, които ще преследват, ако Уотли изпусне нервите си и побегне към ФБР. Никой от двамата не хранеше илюзии, че могат просто да изчезнат. Ако Уотли проговореше, и двамата щяха да станат мишена на безброй федерални, щатски и местни ченгета, без да споменаваме безмилостните рейнджъри от военната полиция, които щяха да търсят отмъщение заради опетнената си репутация.
Ако Уотли беше проговорил или възнамеряваше да го направи, те трябваше да изчезнат от страната… И то бързо.
Но за да го направят, се нуждаеха от парите. Което означаваше, че се нуждаят от Уотли или от достъпа му до разплащателните сметки.
— Смолсрийд каза да не се тревожим за това — отвърна Ръстман. — Той сам възнамерява да открие кучия му син.
— Смяташ ли, че ще успее?
— Мисля, че човек като Реджис Джей Смолсрийд може да направи почти всичко, което иска, особено ако трябва да спасява задника си.