— Защо имам странното усещане, че съм вербуван? Уинтърсоул се усмихна.
— От Бригадата или от нас?
— Като се позамисля, смятам, че дяволски по-безопасно е да работя с вас. Особено ако тези типове от Избраната бригада наистина имат сериозни намерения да премерят силите си с федералните.
— О, сериозни са. Няма съмнение. Въпросът е дали ще успеят да покажат нещо сносно. Ето какво ще разберем тази нощ.
— Не звучиш много оптимистично.
Уинтърсоул сви рамене.
— Стара военна игра, Хенри. Правиш най-доброто, което можеш, с каквото са ти дали. Понякога най-доброто, което можеш да направиш, е да загубиш с достойнство.
— Е, каквато и да е тази игра, определено я очаквам. Особено финала с парите — усмихна се лъчезарно Лайтстоун. — Осем вечерта, входа на тренировъчната база. — Той махна с ръка и се отдалечи по пътя.
— Радвам се, че така го чувстваш, Хенри — прошепна главен сержант Аран Уинтърсоул, като го наблюдаваше да потъва в околната гора. — И аз я очаквам.
47.
Лайтстоун си пробиваше път в мрака между стволовете на високи вековни дървета, прескачаше плитките потоци, изкачи се по стръмния склон, после се спусна до края на откритото поле, като спираше след около всеки сто метра, за да свери компаса си.
Спря за миг, да си поеме дъх, събра пръсти над китката си и провери светещите стрелки на часовника.
„Седем и пет. По дяволите.“ Беше му отнело много повече време, отколкото очакваше, защото се наложи да избере обиколен път и да се връща по дирите си, за да спази рутинните предпазни мерки срещу проследяване. Не искаше да си го признае, но чевръстите млади типове, които работеха за сержанта с бледосивите очи, го плашеха.
„Дори сега може да са някъде около мен — помисли си Лайтстоун — и пак да не ги усетя.“ За момент го изкуши мисълта да се върне и да се качи на мотоциклета си. Много примамливо, но не го напускаше чувството, че тези шест много здрави и уверени младежи и техният зловещ лидер нямаше да се поколебаят да унищожат всеки случайно изпречил се на пътя им.
„Включително и няколко федерални агенти“ — напрегнато си помисли той.
По-рано този следобед през почивката на тренировката по ръкопашен бой Лайтстоун видя отдалеч на стрелковия полигон как двама от хората на Уинтърсоул стрелят по движещи се мишени с автомати М-16. Направиха го с хореографска прецизност и смъртоносна точност, която говореше за многобройни часове, прекарани на полосата. Единият се придвижи, другият го покри, първият стреля, вторият го покри… Напредваха и изпращаха кратки смъртоносни откоси във всяка мишена, появила се пред погледа им.
„Господи, нямаме шанс, ако всичките са толкова добри… А няма абсолютно никаква причина да мисля, че не са“ — напомни си Лайтстоун.
Това, заедно с измъчващото го чувство, че някой им е скроил капан, тласкаше напред Хенри Лайтстоун въпреки умората. Трябваше да разкаже за подозренията си на своя екип колкото е възможно по-скоро.
След последното си безсмислено спиране, за да се ослуша за подозрителни звуци сред цвърченето на стотиците жизнерадостни шурци, той се промъкна в тъмното покрай стената на склада и почука леко с кокалчетата на ръката върху металната врата. Три бързи двойни удара.
Песента на щурците изведнъж спря.
— Аз съм — прошепна той, после бързо се мушна вътре и изчака до стената, докато чу да се затваря вратата.
Минаха няколко минути, докато Лайтстоун успее да настрои зрението си. После той замига изненадано.
— Момчета, какво, по дяволите, правите тук? — попита той, като огледа купчините накъсани парченца тиксо, които покриваха почти целия под на склада.
— Не питай — предупреди го Дуайт Стоунър, като облегна пушкатапомпа върху наетата кола на екипа. — Тази вечер шефът наистина е в шибано настроение.
— Е, тогава, по дяволите, момчета, какво сте направили с онези терариуми? — Лайтстоун обхвана с поглед наредените стъклени контейнери, сега закичени със стотици неравни парчета, късчета и ивички тиксо. — И с всичкия този лед?
Всички пластмасови басейни бяха пълни с почти разтопен лед, разтекъл се на локви и по пода на склада.
— И за това не бива да питаш — предупреди го Стоунър.
Хорът на щурците отново подхвана песента си, която постепенно се засили до доста дразнещо ниво.
— Следващия път, ако въобще ни възложат повече някаква операция — съобщи злобно Пакстън, — аз лично ще се заема със сексапилната вещица, пантерата и цялата банда военни идиоти. Останалите ще поемете всички змии, паяци и крокодили… и проклетите щурци.