— Исусе Христе — прошепна техническият агент, като проследи жиците… и бързо откри още осем заряда.
— Какво става? — обади се тихо Лайтстоун от своя пост зад отворената врата на хамбара.
— Тук има най-малко сто килограма С-4!
— Сто килограма? — Лайтстоун се обърна и се вторачи в него. — Сериозно? За да взривиш един хамбар, който ще падне при първата по-силна кихавица?
— Не ме питай. Аз съм само човекът с ножицата, който трябва да отреже жиците и точно в този момент би желал да е някъде другаде.
За първи път Лайтстоун забеляза в полумрака подредените маси и столове, които оформяха груба, но разпознаваща се съдебна зала.
„Само това не! — помисли си той, като усети леко свиване на стомаха при мисълта за експлозията на сто килограма С-4 в относително малкото и затворено пространство. — Няма да остане даже по какво да идентифицираме всички жертви.“ После отново се обърна към Такахара:
— Как са го нагласили?
— Всичко е свързано с централен детонатор, който можеш да взривиш от разстояние. Може би има антена, монтирана на покрива.
— За какъв обхват говорим?
— Няма начин да ти кажа, но вероятно доста голям.
— Можеш ли да се справиш?
— Със сигурност, но ще ми трябва време.
— Е, започвай. Аз ще те пазя отвън… По дяволите!
— Какво? — запита техническият агент.
— Уинтърсоул. Запътил се е насам.
— Какво ще…
— Продължавай да работиш. Ще се опитам да го задържа.
Лайтстоун вече се измъкваше през задната врата, когато Майк Такахара прошепна отчаяно:
— Чакай, трябва да ти закача обратно микрофона!
Двадесет секунди по-късно Лайтстоун заобиколи бързо ъгъла на хамбара и се затича към бараката, в която беше настанен Богс. На десетина метра го пресрещна Уинтърсоул, който сега носеше очилата за нощно виждане на челото си над черна плетена шапка. Камуфлажен крем покриваше лицето му, а автоматът на сержанта си стърчеше напред, готов да поразия първия, който му се изпречи на пътя.
— Къде беше, по дяволите?
— Опитвах се да намеря отровна змия, нали ти казах миналата нощ. Трудно се откриват при такова студено време. — Лайтстоун вдигна гърчещата се платнена торба. — Наистина трябваше да се потрудя.
Уинтърсоул машинално отстъпи.
— Какво става там? — попита Лайтстоун, кимайки към жената рейнджър, която заснемаше с видеокамера членовете на Избраната бригада и техните пленници край входа на базата.
— Няма значение. — Уинтърсоул нетърпеливо поклати глава. — Трябва да открием Лайтстоун. Загубихме много време.
— Тогава да започваме — отвърна Хенри Лайтстоун, бързо се отдалечи от хамбара и се запъти към бараката.
Когато Хенри влезе, видя Богс да гледа свирепо срещу разпитващия го, кръв се стичаше от счупения нос и напуканите устни на агента. Стреснатият рейнджър бързо посегна към кобура, после спря, когато видя сержанта зад Лайтстоун.
— Вече бях започнал да си мисля, че си избягал. — Едно-четири се вторачи подозрително в Лайтстоун.
— Ако имах малко мозък, бих го направил. Не обичам репортерите и телевизионните камери — изкоментира Лайтстоун, забелязвайки, че и младият рейнджър носеше очилата си за нощно виждане на челото, което му напомни, че е оставил своите някъде в пещерата. Той се доближи до завързания агент, огледа критично лицето му и усети как очите на тримата мъже се вторачиха в гърчещата торба в ръката му.
— Този тип да ти е казал нещо?
— Нищо полезно или любезно — отвърна младежът, като гледаше напрегнато към гърчещата се торба на по-малко от метър от крака му.
— И така, господин специален агент Богс? — попита Лайтстоун с тих почти шепнещ глас. — Ще ни съдействаш ли? Или ще ме принудиш да съкратя останалата част от живота ти и да я направя много нещастна?
— Зависи — процеди Уилбър Богс през кървавите си устни.
Според Лайтстоун учудващо спокойно, предвид обстоятелствата. — Какво има в торбата?
— Нищо, което да ти хареса. — Лайтстоун приклекна, леко изви върха на торбата, отвърза шнура и после задържа горния край разхлабен с една ръка, за да се образува малък отвор.
Той изчака, докато змията се показа през дупката… После с бързо движение я грабна точно зад главата и я издърпа от торбата.
Видът на черночервената змия — обикновена змия, боядисана и донесена от Майк Такахара от склада, — обезумяло извиваща дебелото си, над еднометрово тяло около дясната ръка на Хенри Лайтстоун, накара и двамата рейнджъри да се дръпнат още по-назад. Въпреки че беше здраво вързан за стола и не можеше да мърда, Уилбър Богс само критично изучаваше змията.