„Наблюдавай змията“ — напомни си тайният агент, защото разбираше, че Уинтърсоул може да ритне с крак влечугото към него, доверявайки се на здравата кожа на бойните си ботуши.
— Не възнамерявам да мърдам, Хенри — заговори тихо главният сержант, очевидно неосъзнаващ опасността от тарантулата, която бавно лазеше по яката към ухото му, или другата под брадичката му. — Тя ще го направи вместо мен.
В този момент Лайтстоун усети движение отляво.
Но преди да успее да извърти своя „Смит и Уесън“, много познат глас прошепна:
— Здрасти, Хенри.
Прещракването на предпазителя му каза всичко, което трябваше да знае.
Значи наистина са били шест.
— Здравей, Наташа — тихо отвърна той, без да сваля очи и оръжие от Уинтърсоул. — Работиш на две места, а?
— Винаги съм работила така, Хенри. Това най-много ми харесва в американската система. Толкова много прекрасни възможности за младите жени, които искат да направят кариера.
— Особено за предателките.
— О, да, и това. Щеше да е много по-лесно, ако Халахан ме беше прехвърлил в екип „Браво“, но… винаги се намира начин.
— Какво щеше да е по-лесно, Наташа? — попита Лайтстоун тихо.
— Не знаеш, нали? — закиска се тя.
— Не, не знае — заяви Уинтърсоул, като затисна бързо с ботуша си бавно приближаващите фосфорециращи очи, предпазливо хвана змията зад главата, вдигна я и поднесе срещу Лайтстоун… без да обръща внимание на 10-милиметровия „Смит и Уесън“ насочен към челото му.
— Лошо се нареждат нещата, Хенри — обясни Уинтърсоул. — Ти ме убиваш, тя те убива… и после тя ги убива. И ще го направи. Знаеш, че е добре обучена и много сръчна с пистолета. Не че това има някакво значение, но предимството е наше — добави с ледена усмивка водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника. — Според мен приятелите ти нямат шанс. Представям си ги всичките мъртви, и то заради теб. От това се страхуваш най-много, нали, Хенри?
— Уинтърсоул, не се пазаря и не желая да разменям моя живот срещу техния, а и няма да сваля оръжието. — Лайтстоун продължаваше да държи твърдо пръста си на спусъка. — Ако тя дръпне онзи спусък, вследствие на рефлекса ми ще гръмне и това… и ще умреш. Да ти кажа истината, иска ми се много да те взема с мен.
— Сигурен съм, че ще го направиш, Хенри — колебливо се усмихна Уинтърсоул. — Но няма да е необходимо. Ако дойдеш с нас, приятелите ти ще останат живи и ще разбереш за какво е всичко. Или ти, или аз, или както ти го каза… — Уинтърсоул стисна силно главата на змията между показалеца и палеца си и после бавно потри люспестата й глава върху вкопчените в пистолета пръсти на Лайтстоун — … и двамата ще умрем. Точно тук. Точно в този момент. И ако си избрал този вариант, нямам нищо напротив да ме вземеш с теб — добави той саркастично.
Хенри Лайтстоун усети студената кожа на змията върху пръстите си, после видя очертанието на главата.
Тигрова змия.
Най-опасната от цялата партида.
Смъртоносна.
„Разбира се — помисли си Лайтстоун, със странно равнодушие. — Каква друга да е?“ После премигна, когато Уинтърсоул смаза главата на змията с пръсти и я пусна на пода.
— Нищо лично, Хенри. Просто върша това, за което ми плащат.
Уинтърсоул продължи да се усмихва заплашително…
— И така, какво ще правим, Хенри? Ти си този, който трябва да реши. И то веднага.
Две минути по-късно Хенри Лайтстоун бавно излезе от склада с ръце зад тила.
— ЛАРИ, ИЗТЕГЛИ ВСИЧКИ! — извика той. — ОТТЕГЛЕТЕ СЕ. A3 ЩЕ ОТИДА…
После спря при гробната тишина.
— ЛАРИ?
— БОБИ?
Никакъв отговор.
— Ако приятелите ти играят игрички… — изсъска Уинтърсоул в ухото му.
— Ако го правят, това е нова игра за мен — осведоми го спокойно Лайтстоун и огледа района с прибора за нощно виждане.
Доколкото можеше да види, целият паркинг, съседният склад и околните редки дървета изглеждаха безлюдни.
Нямаше ги рейнджърите с белезниците. Нито екип „Браво“. Нито Боби ла Грейндж. Никой.
— Това е изма… — Наташа Марашенко не успя да довърши думите си, защото Уинтърсоул я сряза:
— Да тръгваме веднага! — грубо й нареди той.
Тъкмо стигнаха до края на открития терен, където започваше гъстата вечнозелена гора, когато ярък лъч на прожектор изведнъж освети всичко и един глас изрева през високоговорителя:
— ФБР! ХВЪРЛЕТЕ ОРЪЖИЕТО И ВДИГНЕТЕ РЪЦЕ!
Главен сержант Аран Уинтърсоул изпсува, после се извъртя, изстреля четири куршума в прожектора, който експлоадира с ослепителен пламък и целият терен отново потъна в тъмнина.
Уинтърсоул изненадващо блъсна Лайтстоун и се претърколи по склона, после се изправи отново и зигзагообразно се спусна към дърветата между свистящите от всички страни куршуми.