— Знаеш ли, Грайнърд, ти и приятелите ти от ФБР направо ни разбихте с тая тайна операция — заяви Лари Пакстън, като внимателно махна вонящото перо, залепнало върху тъмносиньото яке с надпис ФБР на Грайнърд. — Сляп стар гадател, който обикаля наоколо с мотопед, вещица, която управлява държавната поща, готвачкомпютърджия, истинска пантера, експлодиращи чували с птичи лайна. Не мисля, че съм виждал нещо подобно.
— Не нося отговорност за лайната — измърмори мрачно Грайнърд.
— Така си помислих и аз. Може би трябва да прехвърлим Хенри директно на твоите момчета, за да чуем истината… — усмихна се Лари Пакстън.
— Всъщност наистина ми хареса как двете агентки се нахвърлиха върху Хенри — прекъсна го Дуайт Стоунър.
— Като заговори за вещици — отбеляза Лайтстоун, поглеждайки към удобно проснатата върху него пантера, — защо твоите момчета се забавиха толкова и им позволиха да избя… Ох…
— Озарението на Хенри — усмихна се Карла.
— Крайно време беше — заяви Майк Такахара.
— От гледна точка на ФБР — обясни Ал Грайнърд, като се опитваше да запази самообладание и достойнство въпреки вонящото си яке, — Избраната седма бригада на тюлените беше класически пример за некадърна и дезорганизирана въоръжена група, която можеше да бъде манипулирана от по-сериозна антиправителствена организация. Джим — Мъдреца, Карла и Дани ги държаха под око, също и другите няколко групи в Южен Орегон, когато Уинтърсоул и екипът му се появиха и взеха да душат наоколо… което ни накара да застанем нащрек.
— После цъфнаха нашите екипи за специални операции, които скитаха и душеха, после аз и Боби ла Грейндж, и така нещата взеха да се объркват — лесно проследи хронологията Лайтстоун. — Аха, меко казано — отвърна заядливо Грайнърд. — Само дето никой не знаеше кои сте вие, защото мина много време, докато получим прилични снимки — добави той, като погледна към Карла.
— Хей, май ти е хоби да снимаш тайно всеки федерален агент, който се заблуди и мине през вратата ти? — оплака се Хенри. Жената от ФБР сви рамене.
— Трудно беше — добави тя с палава усмивка на окаляното лице, — той не искаше да заспи, за да мога да го снимам. Саша непрекъснато го събуждаше.
Огромната пантера измърка доволно, като чу името си.
— Не искам и да чувам за това — каза Ал Грайнърд.
— Аха, нито пък аз — съгласи се Мъдреца.
— Както вече споменах, в тази операция на ФБР планът беше — и все още е — да проследим Уинтърсоул. Предполагахме, че ще ни заведе до главните играчи. — Грайнърд не направи опит да скрие сарказма си.
— Но после, господин Белия Рицар — Грайнърд посочи Лайтстоун, — почти оплеска всичко, когато реши да защити нашата тайна агентка, която перфектно можеше да се защити сама…
— Забелязах — измърмори Лайтстоун и потърка брадата си. — …да не споменавам, че беше защитена и от двама тайни агенти и една проклета пантера. Ти счупи ръката на един от мъжете на Уинтърсоул, което го влуди и поради някакви необясними причини сержантът реши да те въвлече в техните игри. И после, разбира се, след като оплеска всичко с лайна в базата, хукна след Уинтърсоул и тази Марашенко — която и да е тя, по дяволите, макар че се води за ваша агентка, — които вероятно щяха да се свържат с някой на по-висок пост в организацията, за да му съобщят за провала… — Грайнърд изгледа обвинително Лайтстоун. — И замалко не обърка пак нещата…
— Той не е много умен — заяви Карла, като разтриваше нараненото гърло на Хенри Лайтстоун, — но пък е доста хитър.
— Я чакайте! — запротестира Лайтстоун. — Вие, момчета… и особено тези двете — добави той, като се обърна към Карла и Саша, — умишлено позволихте на Уинтърсоул и Марашенко да избягат в гората, и то посред нощ, ако ми позволите да добавя. Как, по дяволите, възнамерявате да ги проследите?
— Всъщност, Хенри — Майк Такахара сведе поглед към все още притесняващата го пантера, — Дани ще проследи твоите приятели рейнджъри електронно.
— Какво?
— Хайде, Хенри, използвай за минутка котешкия си мозък — усмихна се доволно Карла, като се настани по-удобно над своя пленник и леко опипа медальона от нокти на пума. — Как мислиш, че проследихме теб?
54.
Следващата сутрин на разсъмване беше студено, влажно и мрачно — идеален ден за лов на патици.
Или нещо подобно каза Реджис Джей Смолсрийд на Саймън Уотли, който седеше безмълвно превит в далечния ъгъл на прикритието за високопоставени личности, вкочанясал не само от студа, но и от успокоителните лекарства. През целия си живот не се беше чувствал по-нещастен.