— „Съобщават ни за неочаквана експлозия в тренировъчната база на Избраната седма бригада на тюлените — прочете полковник Джон Ръстман от местния вестник на Логърхед, взирайки се под слабата светлина в текста. — Анонимен източник докладва, че е видял много трупове в черни торби, натоварени в камион. ФБР е обградило мястото на произшествието и отказва да отговоря на всякакви въпроси.“ — Какво, по дяволите, означава всичко това? — Сам Тисбъри полюляваше една от скъпите автоматични карабини на Смолсрийд и гледаше към хоризонта. Ако се съди по външния му вид, беше човек, постигнал хармония със света.
— Вероятно означава, че в онези торби има трупове на федерални агенти и те не са никак щастливи — обясни Ръстман. — Много скоро ще разберем. Уинтърсоул се обади през нощта. Каза, че тази сутрин ще ни докладва тук лично.
— Защо се бави толкова? — нетърпеливо попита Смолсрийд и погледна към празното небе. Само като си помислеше за операцията, кръвта му кипваше и изгаряше от нетърпение да убие нещо.
— Мерки за безопасност. — Ръстман продължаваше да чете вестника, който един от подчинените му донесе в прикритието по-рано тази сутрин. — Удряш, лягаш на дъното и се покриваш, докато се откажат да те преследват. Стандартна процедура на екипите за откриване и унищожаване на противника.
— Предполага се, че това се прави, когато някой ги търси — изкоментира Тисбъри.
— Винаги има преследване — отвърна Ръстман, без да вдига поглед от текста. — Ако удариш някого толкова лошо, колкото Уинтърсоул и хората му, ще бъде дяволски добре да не разчиташ на милост. Не забравяйте, че унищожихме федерални агенти.
— Федералните агенти не са по-различни от другите — възрази равнодушно Смолсрийд. — И те са смъртни.
— Спомена ли Уинтърсоул нещо за записа? — попита Тисбъри.
— Не, само изпрати кодирано съобщение. Стандартни фрази. Но не мисля, че трябва да се безпокоите за главен сержант Уинтърсоул. — Ръстман спокойно вдигна поглед от вестника. — Той е професионалист, войник, който знае какво да прави. Ето защо го избрах за командването на тази операция.
— Така е — съгласи се Смолсрийд, като поклати енергично огромната си глава. — Ако искаш нещо да стане, отиди и си наеми професионалисти… Направиш ли го, всичко се урежда чудесно… Включително и това горе. — Очите на конгресмена алчно заблестяха, когато посочи към далечния хоризонт.
— Какво приближава? — попита Тисбъри, докато приготвяше оръжието си.
— Прилича на ято диви патици, ако не ме лъжат старите очи. — Смолсрийд погледна към своя придружител с надеждата да потвърди.
— Не ме изненадва — за миг се усмихна Ръстман, като вдигна поглед към хоризонта, после неохотно остави вестника. — Те обичат това местенце.
Тримата мъже мълчаливо се снишиха в прикритието и загледаха редицата на летящите ниско над водата птици, които съобщаваха за своето пристигане с пресекливи квакания и протягаха дълги вратове, докато пореха прохладния сутрешен въздух с прецизни синхронни движения на силните си криле.
— Да, боже господи, диви патици! — прошепна Смолсрийд, повече на себе си, отколкото на другите в прикритието.
Погълнат от чисто сетивното удоволствие на момента, конгресменът Смолсрийд нетипично за себе си позволи на придружителите си да стрелят първи.
Миг по-късно разтърсващият рев от пушката на Сам Тисбъри разпръсна на измамливи фрагменти този момент и първата дива патица се превърна в облак от пера, плът и кръв.
Ударната вълна не успя да обърка инстинктите за самосъхранение на останалите птици, но девет нови взрива избухнаха от прикритието и нови девет оловни снопа разкъсаха бързо разпръскващата се редица. Девет безжизнени диви патици полетяха право надолу във водата.
Но една оцеля — леко ранена от случаен куршум, разкъсал крилото й — тя полетя зигзагообразно в отчаяни усилия да избяга от смъртоносния залпов огън.
Смолсрийд остана с зяпнала уста и празно оръжие. Наблюдаваше невярващо как ранената птица, отчаяно крякайки, размахва криле и се опитва да се добере до безопасния срещуположен бряг.
В погледа му пламна ярост, защото конгресменът Реджис Джей Смолсрийд беше алчен, както винаги.
Той искаше да ги убие всичките. До една.
Подполковник Ръстман проследи нестабилния полет на птицата, тихо изруга и включи малкия радиопредавател на колана си.
— Уинтърсоул — отсечено прошепна той в микрофона. — Унищожи…
Но после си спомни. Нямаше го Уинтърсоул. Не и днес.
Или най-малкото не още.
„Съжалявам, ще трябва да страдаш. — Ръстман сви рамене, като сведе поглед към собствената си празна пушка върху стойката за оръжие в прикритието за високопоставени личности. — Днес нямаш късмет.“ Конгресменът все още стискаше празното си оръжие и се взираше ядосано в бързо отдалечаващата се дива патица — неговата патица — на цели осемдесет метра, когато две фигури с тъмни качулки изведнъж се появиха от съседното прикритие с полуавтоматични пушки „Рюгер-223-Мини“, 14-ти калибър в ръце.