— Знаеш ли, мисля, че по-възрастният отляво — дето сякаш всеки момент ще получи удар — те разпозна — предположи Карла и махна пръста си от спусъка, докато наблюдаваше с явно удоволствие как пребледнелият й шеф заповядва на двамата мъже да вдигнат ръце… Веднага.
— Аха, добре ме познава — прошепна Хенри Лайтстоун и изведнъж всички липсващи парченца започнаха да си идват на мястото. — Това е Сам Тисбъри.
Карла извърна глава и се вторачи в него учудено.
— Е, предавам се. Кой е Сам Тисбъри? — попита тя невинно.
Хенри Лайтстоун сви рамене.
— Един богат и извратен индустриалец, който не ме обича много.
— Искаш да кажеш, че направо те мрази? — Лайтстоун кимна.
— Значи цялата тази работа с жестокия рейнджър и екипа му накрая започва да си идва на мястото?
— Май започвам да проумявам. — Замислено изражение се появи на лицето на Хенри Лайтстоун. — Тисбъри е много богат и влиятелен човек от още по-богато и по-влиятелно семейство. И съм съвсем сигурен, че ме обвинява за смъртта на баща си, сина и дъщеря си. Но ако затова е била цялата дандания, си мисля, че просто си е губил времето.
— Звучи ми, сякаш това не може да се случи на толкова прекрасен човек — отбеляза тя, докато наблюдаваха как Уилбър Богс се навежда от плаващата платформа, сграбчва треперещата лява ръка на Саймън Уотли, щраква едната гривна на белезниците около китката му, после прекарва другата през перилото и я заключва около дясната китка на пелтечещия зачервен Смолсрийд. После Богс се изправи и остави конгресмена и посредника му да се люлеят във водата до платформата.
— И той, и Ръстман — съгласи се Лайтстоун. — Всъщност…
— Изчакай момент. — Карла вдигна ръка и съсредоточено се заслуша в гласа от слушалките си.
— Да, записах ги. Добра работа, Дани. Благодаря. — Тя прекъсна връзката и се обърна към Лайтстоун: — Преди няколко минути екипът ни е открил Уинтърсоул и Марашенко на около пет километра северно оттук — докладва тя със странно тих глас.
— Открили? Живи? Тя поклати глава.
— Не, и двамата са мъртви.
Едва след няколко минути Лайтстоун попита:
— Предполагам, не от нас?
Тя пак поклати глава, но този път по-бавно.
— Очевидно някой е изпратил по един куршум в челата им от много близко разстояние. Дани е забелязал барутни следи около двете рани.
— Това не е… — започна той, но после се поколеба. — Вързани ли са били?
— Не. Според Дани ръцете и на двамата са били свободни. Въоръжени били с автомати М-16. Открили са ги да лежат по гръб в средата на малкото сечище, достатъчно голямо за приземяването на хеликоптер.
— Вероятно са били екзекутирани… от същите, които е трябвало да ги приберат — тихо измърмори Лайтстоун, като се вторачи през водата в Сам Тисбъри. — Интересно.
— Щом казваш. — Побиха я тръпки, сякаш изведнъж я полази нещо много студено… Но мигновено се опомни и остави пушката в стойката за оръжие. — Е, да погледнем откъм добрата страна — усмихна се тя. — Поне няма да се появят тук.
— Без съмнение, щяха да ни отворят работа. — Лайтстоун облегна своята пушка до нейната, после отново се вторачи през водата.
— Звучиш ми разочаровано.
— Какво, задето не можахме да се изправим срещу онзи въоръжен до зъби побеснял рейнджър? — усмихна се Лайтстоун. — Луда ли си?
— Не дрънкай глупости, Хенри Лайтстоун. — Тя вирна глава и замислено го заоглежда. — Когато се залови за тази работа, Уинтърсоул беше само още един хулиган и ти не се стърпя да се изправиш срещу него, нали? Всъщност наистина се учудвам, че не се ядоса и не настоя да заминеш с преследващия екип.
Лайтстоун не успя да сдържи усмивката си.
— Ако искаш да знаеш — отвърна той, като отново огледа чувствените черти на красивото й лице, — Уинтърсоул и аз се изправихме един срещу друг. В склада. Предполагам, от негова гледна точка — и от моя до някаква степен — той беше само един професионалист, който се опитваше да свърши работата, за която го бяха наели. Доколкото успях, го задържах настрани от хората, за които се тревожех… — Лайтстоун сви рамене. — Но въобще не гледам на него като на сатана. Злобен и страховит и опасен като дявол, разбира се, но не сатана. И затова предполагам, че позволих на преследващия екип на ФБР — или който и да е — добави замислено той — да го залови. Много по-интересните хора, истинските дяволи, ако нямаш нищо напротив, са тук. И по свой начин също се изправих срещу тях.
Лайтстоун замълча за момент, после добави:
— Лари и Ал бяха прави. След като онази жена, рейнджърката, ни разказа всичко, което се е случило тук в деня, когато Уинтърсоул е убил информатора на Богс, някой трябваше да тръгне след Ръстман и Смолсрийд. А кой щеше да се справи по-добре от нас? Наистина се радвам, че те са открили тялото на Уинтърсоул, така че няма да се наложи следващите няколко месеца да се оглеждаме и да се чудим къде, по дяволите, е той.